Фредерик Пол - Гейтуей III

— Неговата жена? — прошепна Клара.

— Не ме ли слушаш? Казах „неговата жена“!

Доли приятелски допълни:

— От време на време я виждам по пиезовизията. Когато я избират за една от десетте най-хубаво облечени жени и когато получи Нобеловата награда. Доста е хубава. Скъпа? Искаш ли още едно питие?

Клара кимна, главата й отново зачука, но тя събра сили и каза:

— Да, моля. Поне още едно.

Почти цели два дни Уон беше благосклонен към бившата приятелка на своя бизнес-партньор. Доли също бе мила и се стараеше да й помага. В ограничения файл на пиезовизора нямаше снимка на С.Я., но Доли извади куклите си да й покаже каква карикатура е Еси, а когато Уон изръмжа отегчен и поиска Доли да изпълни програмата от нощния клуб, тя успя да го залъже. Клара имаше много време за мислене. Макар и замаяна и изтощена, можеше да направи известни пресмятания.

Бе изгубила повече от тридесет години от живота си.

Не, не от нейния живот. От живота на всички останали. За нея бяха изминали не повече от ден или два от времето, когато влезе в онази гола сингулярност. Ръцете й бяха изподраскани и ожулени, но по тях нямаше старчески петна. Гласът й бе дрезгав от болка и умора, но не беше глас на стара жена. Тя не беше стара жена. Тя бе Джел-Клара Моинлин, само малко над тридесетте, с която се бе случило нещо ужасно.

Когато се събуди на втория ден, острите болки и локализираните страдания й подсказаха, че вече не й бият болкоуспокояващи. Капитанът с начумереното лице се надвеси над нея.

— Отвори очи — озъби се той. — Според мен сега си достатъчно добре, за да си заработиш извозването.

Какво неприятно същество беше този Уон! Все пак, тя бе жива, очевидно се подобряваше и трябваше да му бъде благодарна.

— Звучи доста основателно — съгласи се Клара и се изправи.

— Основателно? Ха! Не си ти, която решава какво е основателно и какво не. Тук аз решавам това — озъби се Уон. — На моя кораб ти имаш само едно право — да бъдеш спасена и аз те спасих. Останалите права са мои. Особено като се вземе предвид, че заради теб сега трябва да се върнем на Гейтуей.

— Скъпи — казала колебливо Доли, — това не е съвсем вярно. Тук има много храна…

— Не и такава, каквато аз желая. И така, Клара, ти трябва да ме възмездиш за тази неприятност. — Той се пресегна назад. Доли очевидно разбра жеста. Тя премести чинията с прясно опечени шоколадови сладки с орехи до ръката му, Уон взе една и започна да яде.

Голяма клечка! Клара отметна коса от очите си и студено го заразглежда.

— Как да ти се отплатя? По начина, по който го прави тя ли?

— Разбира се, че по начина, по който го прави тя — отговори Уон, дъвчейки, — като й помагаш в работата, но също… Ах! Ха-ха, колко смешно — той отвори широко уста и върху Клара попадаха трохи. — Искаш да кажеш в леглото!? Колко си глупава, Клара! Аз не правя любов с грозни, стари жени.

Клара изчисти трохите от лицето си, а Уон си взе още една шоколадова сладка.

— Не — каза сериозно той, — с нещо много по-важно от любовта. Искам да ми разкажеш за черните дупки.

— Всичко стана много бързо — отговори тя, опитвайки се да остане спокойна. — Не мога да ти разкажа кой знае какво.

— Разкажи онова, което знаеш! И внимавай, не се опитвай да лъжеш!

„О, Боже мой — помисли си Клара, — колко от това трябва да изтърпя?“ И „това“ включваше не само Уон. То означаваше подновяване на напълно дезориентирания й живот.

Отговорът на „колко“ се оказа единадесет дни. Това време беше достатъчно, за да завехнат най-лошите рани от охлузванията по ръцете и тялото й, достатъчно, за да опознае Доли Уолтърс и да я съжали, да опознае Уон и да го презре. Но не беше достатъчно, за да реши какво ще прави с живота си.

А животът й не я чакаше да се подготви за него. Готова или не, корабът на Уон пристана на Гейтуей. И я закара там.

Дори миризмите на Гейтуей бяха различни. Нивото на шума беше различно… много по-високо. Хората бяха коренно различни. Между тях изглежда нямаше нито един жив, когото Клара да познава от последното си пребиваване на астероида… преди тридесет години или не повече от тридесет дни, в зависимост от часовника, по който се отчиташе времето. И повечето бяха в униформа.

Това бе съвсем ново за Клара и много неприятно. „Едно време“ — колко относително е понятието „едно време“ — човек можеше да срещне един или двама униформени на ден — главно излизащи в отпуск военни от екипажите на охраняващите кръстосвачи на четирите велики сили, И, разбира се, те никога не носеха оръжие. Сега беше съвсем различно. Навсякъде се виждаха военни и то винаги въоръжени.