Фредерик Пол - Гейтуей III

Алберт извади разсеяно пръста си от ноздрата.

— От непубликувани писма на Енрико Ферми до един негов роднина в Италия. Автентичен е, уверявам ви. Има ли други въпроси? Няма? Тогава, Робин и госпожо Бродхед — завърши той, — предлагам да си събирате багажа, защото току-що получих съобщение по полицейския канал, че самолетът ви се е приземил и се зарежда. Можете да отлетите след два часа.

Тръгнахме си щастливи… или почти щастливи. Последните секунди по-малко щастливи. Точно се качвахме на самолета, когато откъм пътническия терминал се чу силен шум. Обърнахме се.

— О! — възкликна учудено Еси. — Прозвуча като оръдеен изстрел. Онези големи неща на паркинга, виж ги как разбутват колите! Едно току-що отнесе пожарния кран и от него блика вода. Дали не са това, което си мисля?

Издърпах я в самолета.

— Може и да са — отвърнах, — ако имаш предвид армейски танкове. Хайде да се измитаме оттук.

Излетяхме. Никакви проблеми. Във всеки случай за нас, макар че Алберт, който отново се бе включил в отворената гигабайтова мрежа, докладва, че най-лошите страхове на лейтенанта са се сбъднали: започвала неудържима революция. Това нас не ни засягаше, макар че навсякъде във Вселената ставаха други неща, някои от които щяха да ни създадат много големи проблеми, други щяха да бъдат много болезнени, а трети — и големи, и болезнени.

Когато Джел-Клара Моинлин се събуди, тя не беше мъртва, както очакваше. Бе в хичиянски изследователски кораб. Приличаше на брониран петместен кораб, но не онзи, в който си спомняше, че се бе намирала последния път.

Онова, което си спомняше, беше хаос, ужас, болка и страх. Спомняше си го много добре. То не включваше този слаб, тъмен, намръщен мъж, който носеше набедрена препаска, наметало и нищо друго. Нито странното младо русо момиче, което плачеше безутешно. В последния й спомен наистина имаше плачещи хора. И пищящи, и проклинащи, и с подмокрено бельо, защото бяха хванати в шварцшилдовата бариера на черна дупка. Никой от тези хора не беше от тях. Младата девойка се наведе над нея съчувствено.

— Добре ли си, мила? Ти наистина изживя голям ужас. — Тези думи не й казваха нищо ново. Тя знаеше какво бе изживяла. — Будна е — каза през рамо девойката.

Мъжът, който се наведе над нея, изблъска момичето настрана. Той не си губи времето да пита Клара за нейното здраве.

— Как се казваш? Орбита и номер на мисията… Бързо! — Тя му ги съобщи. Бяха му непознати. Мъжът изчезна и русата девойка отново се появи.

— Аз съм Доли — представи се тя, — Извинявай, че съм в такъв вид, но честно казано, бях изплашена до смърт. Ти добре ли си? Беше в ужасно състояние, а ние тук нямаме медицинска програма.

Клара стана и откри, че не е добре. Всичко я болеше, като се започне от главата, която изглежда бе ударила в нещо. Тя се огледа. Никога по-рано не бе влизала в кораб, пълен с толкова много апаратура и играчки, и в който така хубаво да мирише на готвено.

— Къде се намирам? — попита тя.

— На неговия кораб — обясни момичето и посочи с пръст. — Казва се Уон. Обикаля из Космоса и търси черни дупки. — Доли имаше вид, сякаш се готвеше отново да заплаче, но само потри носа си и продължи: — Слушай, скъпа, съжалявам, но всичките хора, с които си била, са мъртви. Само ти си жива.

Дъхът на Клара спря.

— Всичките? Дори и Робин?

— Не им знам имената — извини се момичето. То не се изненада, когато неочакваната гостенка извърна ожуленото си лице и заплака. В другия край на каютата Уон изръмжа нетърпеливо. Имаше си свои собствени грижи. Изобщо не подозираше какво богатство бе спасил, нито колко много това богатство беше усложнило живота ми.

Защото е почти вярно, че бракът ми с моята скъпа жена, Еси, беше резултат от загубата на Клара Моинлин. Най-малкото от желанието ми да се отърся от надигащото се чувство на вина или във всеки случай, ако не от цялата, то поне от по-голямата част от вината, която изпитвах за загубата на Клара.

Когато накрая открих, че Клара отново бе жива, бях шокиран. Но, Боже мой, това не беше нищо… абсолютно нищо… в сравнение с шока, преживян от Клара. Дори и сега, и при тези обстоятелства, не мога да престана да изпитвам неуместно наричаната от мен „физическа“ болка, като си помисля какво е изживяла моята някога скъпа Клара, когато е открила, че не е мъртва. Причината не е в това, коя е била тя или какво е представлявала за мен. Тя заслужава състрадание от всеки. Уловена в черна дупка, ужасена, наранена, сигурна, че умира… а след това, в следващия момент, спасена по някакво чудо. Боже, съжали бедната жена! Господ знае, че аз я съжалявам, но положението й не се подобряваше много бързо, През половината от времето тя беше в безсъзнание, защото тялото й бе ужасно измъчено. Когато беше будна, не винаги бе сигурна, че е будна. От изтръпването, което чувстваше, и прилива на топлина и бученето в ушите си тя знаеше, че са й инжектирали болкоуспокояващи инжекции. Въпреки това изпитваше ужасни болки. Не само телесни. А когато беше будна, може би имаше халюцинации, защото психопатът Уон и деморализираната Доли не бяха стабилни личности, от които да черпи утеха. Когато видя Уон да говори на една машина Клара попита Доли какво прави, но не можа да разбере нейния отговор: