Фредерик Пол - Гейтуей III

Позвънихме на службата за сервиране по стаите. Работеше. Донесоха ни истинска, чудесна вечеря, като се извиняваха, че не могат да ни изпратят сервитьора по напитките, за да ни налее бордото… бил в републиканската спасителна служба и трябвало да докладва за случилото се. Също и камериерките, но ни обещаха, че дежурната на етажа ще ни разопакова багажа.

Аз наистина съм много богат, но не съм разглезен. Поне така смятам. Ала обичам да съм обслужван, особено от чудесните компютърни програми, написани от Еси специално за мен.

— Липсва ми Алберт — въздъхнах и погледнах към вечерната сцена навън.

— Няма какво да правиш без играчките си, а? — присмя ми се Еси, но изглежда имаше нещо наум. И в това отношение не съм разглезен, но когато Еси имаше нещо наум, често заключавах, че иска да правим любов и тогава не ми трябваше много да се настроя и аз на тази вълна. От време на време си напомнях, че в по-голямата част от човешката история лицата на нашата възраст са били по-малко похотливи и темпераментни… но те просто са имали малшанс. Тези мисли не намаляваха желанието ми. Особено с Еси. Освен че е нобелов лауреат, Еси бе получила и много други награди, като от време на време се появяваше и в списъка на десетте най-хубаво облечени жени. Нобеловата награда беше заслужена. Най-хубаво облечената жена, според мен, си беше чиста илюзия. Външният вид на С.Я.Бродхед нямаше нищо общо с дрехите, но много с онова, което беше под дрехите. Точно сега тя бе облечена в плътен светлосин костюм за през ваканцията. Такъв костюм можеше да се купи във всеки павилион за разпродажба и тя също го беше купила от такъв.

— Ще дойдеш ли тук за малко?

— Сексуален маниак! Хм!

Но това „хм“ беше многозначително.

— Просто си помислих — оправдах се аз, — че тъй като не мога да извикам Алберт и нямаме какво да правим…

— О, Робин — отвърна тя и поклати глава. Но се усмихна, стисна устни, замисли се. После заговори: — Виж какво ще ти кажа. Донеси малката ми пътническа чанта от фоайето. Там имам един подарък за теб, пък след това ще видим.

От чантата извади увита със сребърна хартия кутия, в която имаше голямо хичиянско молитвено ветрило. Всъщност не беше истинско хичиянско ветрило; големината му не отговаряше. Беше от онези, които Еси бе разработила за собствени нужди.

— Ти си спомняш Мъртвите и „Живот след смъртта“ — каза тя. — Много добър хичиянски софтуер, който реших да открадна. Така че преработих старата ти информационно-търсеща програма. Сега имаш на разположение един гарантирано истински Айнщайн.

Премятах ветрилото в ръце.

— Истински Алберт Айнщайн?

— О, Робин, не го разбирай буквално. Не в този смисъл. Не мога да съживявам мъртви, особено умрели толкова отдавна. Но истински като личност, интелект, мисли… доста близък до истинския. Програмиран да търся и най-малките айнщайновски данни. Книги. Публикации. Кореспонденция. Биографии. Интервюта. Снимки. Всичко. Дори надрасканите стари филмови клипове, които ти наричаш „Кинопрегледи“, донесени в Ню Йорк Гити през 1932 г от Pathe News. Всичко е включено тук и сега когато говориш с Алберт Айнщайн, той наистина ще отговаря на въпросите ти! — Еси се наведе и ме целуна по главата. — И, разбира се, добавих някои неща, които истинският Алберт Айнщайн никога не е знаел — похвали се тя. — Пълен пилотаж на хичиянски кораби. Актуализиран с всички достижения на науката и технологията от 1955 г. насам, годината, в която Айнщайн физически е умрял. Дори и някои файлове от готварската, секретарската, юридическата и медицинската програми. Нямаше място за Зигфрид фон Шринк — извини се тя, — но ти повече не се нуждаеш от психоаналитик, нали, Робин? Само понякога страдаш от необяснима загуба на паметта.

Гледаше ме с израз, който през последните две десетилетия бях изучил добре. Пресегнах се и я придърпах към себе си.

— Добре, Еси, хайде да го направим.

Тя седна в скута ми и ме попита невинно:

— Какво да направим, Робин? Отново ли говориш за секс?

— Хайде, Еси!

— О… Нямам нищо повече, уверявам те. Вече ти дадох сребърния подарък.

— Какво, програмата ли? — Вярно, че я беше увила в сребърна хартия… и неочаквано си спомних. — О, Боже мой! Пропуснах подаръка за сребърната ни сватба, нали? Кога… — Помислих бързо и не довърших въпроса.

— Кога беше годишнината ли? — продължи тя вместо мен. — Ами, сега. Продължава да е. Днес, Робин. Честита годишнина и за много години, скъпи Робин!

Целунах я. Приемах критики за такива неща като всеки друг, а тя отвърна на целувката ми, сериозна.