Фредерик Пол - Гейтуей III

Не беше лесно да мести главата си сантиметър по сантиметър, наведен под неудобен ъгъл, без да има за какво да се хване, но Уолтърс се опита да спазва инструкциите…

— Това е! — извика Йе-ксинг, наблюдавайки лицето му. — Не се приближавай повече!

Той не отговори. Умът му бе изпълнен с подозрение към усещанията… всевъзможни усещания. Имаше сънища и блянове, някой усилено се бореше за глътка въздух; друг се смееше; някои или по-точно изглежда три двойки бяха заети с полова активност. Той се обърна, усмихна се на Джени, понечи да заговори…

И тогава неочаквано усети нещо друго.

Уолтърс се вцепени. От описанието на Йе-ксинг той очакваше някакво чувство за компания. Присъствие на други хора. Очакваше да изпита техните страхове и радости, копнежи и удоволствия… но винаги хора.

Новото усещане не беше такова.

Уолтърс конвулсивно помръдна. Главата му докосна мрежата. Всички усещания станаха хилядократно по-ясни, като при фокусиране на лещи, и той почувства новото и далечно присъствие… или присъствия?… по различен и непосредствен начин. Беше далечно, неуловимо, ужасяващо усещане и то не се излъчваше от човешко същество. Уолтърс не можеше да разбере дали източниците на тези усещания бяха депресирани или фантазираха. Единственото, което можеше да каже, бе, че бяха там. Че съществуваха. Те не реагираха. Не се променяха.

Ако човек може да влезе в ума на мъртвец, мислеше си Уолтърс, обхванат от паника и възмущение, може би ще изпитва точно такова чувство…

…и тогава усети, че Йе-ксинг го дърпа за ръката и му крещи в ухото:

— О, проклет да си, Уолтърс! И аз го почувствах! Капитанът и всички в този прокълнат от Бога кораб също са го почувствали. Сега сме в беда!

Щом отдели главата си от сребърната решетка, усещането изчезна. Светещите стени и тъмните машини бяха отново истински, Йе-ксинг бе завряла разгневеното си лице в неговото. В беда? Уолтърс се засмя. След ледения, безграничен ад, в който бе надзърнал, нищо човешко не можеше да изглежда страшно. Когато пристигнаха четиримата разярени стражи, с насочени към него оръжия, и му закрещяха на четири езика, Уолтърс почти им се зарадва.

Защото те бяха хора! Живи хора! Въпросът, който го занимаваше, бе такъв, който всеки би си задал: дали по някакъв начин не бе попаднал на загадъчните, скрити хичиянци?

Ако е така, каза си той и потрепери, Господ да е на помощ на човешката раса.

От хичиянците се страхуваха на много места, не само на „С.Я“. Аз също се страхувах. Всички се страхуваха. Много се страхувахме, когато бях малък, макар че тогава хичиянците бяха само странни, изчезнали същества, които се развличали, като копали тунели на планетата Венера преди стотици хиляди години. Страхувахме се и когато бях изследовател от Гейтуей… О, да, Бог ми е свидетел, че много се страхувахме! Поверявахме живота си на стари хичиянски кораби и изследвахме Вселената чак до места, които никой човек не бе виждал, и все питахме дали собствениците на корабите няма да се появят в края на пътуването… и какво ще направят тогава! Ние мислехме за тях още повече, когато разгадахме достатъчна част от старите небесни атласи и открихме, че навлизат дълбоко в недрата на нашата собствена Галактика.

Тогава не ни дойде наум да се запитаме защо се крият.

Разбира се, аз не се занимавах само с това. Много неща заангажираха времето ми. Капризното ми здраве ангажираше вниманието ми винаги, когато си пожелаеше, и го правеше все по-често. Но това бе само началото. Аз бях зает също с милионите различни неща, с които може да бъде заето едно човешко същество.

Ако се вгледате в един обикновен ден на стареещия магнат Робин Бродхед, като го посетите в луксозната му вила с изглед към обширното Тапанско море, северно от Ню Йорк, ще установите, че той си запълва времето с такива неща, като разходки по брега с любимата си жена Еси… експерименти с кулинарното изкуство на Малайзия, Исландия или Гана в богато обзаведената си кухня… разговори с неговата умна информационно-търсеща програма Алберт Айнщайн… кореспонденция.

„До Младежкия център, Гренада.

Приложен ви изпращам чек за триста хиляди долара, както ви обещах, но моля не кръщавайте центъра на мое име. Ако искате, сложете му името на жена ми. Двамата ще се опитаме да дойдем на откриването.“

„До Педро Ламартин, генерален секретар, Обединени нации.

Скъпи Пит,

Ще се постарая американците да предадат информация на бразилците за намиране на кораба на терористите, но някой трябва да убеди бразилците да отговорят по същия начин. Моля те да използваш влиянието си. Това е в интерес на всички. Ако терористите не бъдат спрени, един Господ знае как ще свърши тази работа.“