Фредерик Пол - Гейтуей III

Разбира се, аз всъщност не бях срещал жив хичиянец.

И досега не съм срещал жив хичиянец, но онзи, който щеше да играе важна роля в моя бъдещ живот (повече няма да използвам уклончиви думи в терминологията!), а именно Капитана, почти бе открил повратната точка, от която започваше нормалното пространство. А междувременно на борда на „С.Я.“ на Оди Уолтърс вече започваше да му доскучава и той започваше да мисли, че не трябва да се ангажира с работа на звездолета за в бъдеще, а междувременно…

Е, както винаги имаше много такива „междувременно“, но онова, от което Оди най-много би се заинтересувал, беше, че междувременно неговата блудна жена вече съжаляваше за изневярата си.

За Доли животът с откачен се оказа, като цяло, не по-добър от скуката, която я измъчваше в Порт Хеграмет. Беше различен, о, небеса, да, много различен! Но част от него бе също толкова скучна, а друга част я плашеше до смърт. Тъй като корабът, с който избягаха, беше петместен, в него имаше достатъчно място за двама души… или по-точно трябваше да има. И понеже Уон беше млад и богат, и почти, в известен смисъл, красив — ако се гледаше на него както трябва, — пътуването обещаваше да бъде много приятно. Но нито едното, нито другото излезе вярно.

Освен това имаше ужасно страшни моменти.

Ако имаше нещо, което всяко човешко същество знаеше за Космоса, то бе, че човек трябва да стои далеч от черните дупки. Уон обаче правеше изключение. Той ги търсеше. И накрая извърши най-лошото възможно нещо.

Доли не знаеше с какви апаратури и устройства се занимава Уон. Тя го питаше, но той не отговаряше. А когато, хванала в ръка една от куклите си, зададе въпроса от нейно име, той се намръщи и й кресна: „Ако смяташ да изнасяш представление, направи нещо смешно и мръсно, вместо да си вреш носа в неща, които не са твоя работа“. По-голям успех постигна при опита си да разбере защо не са нейна работа. Не че получи директен отговор, но от самохвалството и объркването, с които й отговори Уон, беше лесно да се досети, че са откраднати.

И имат нещо общо с черните дупки. И макар че Доли беше сигурна, защото бе чула веднъж, че няма път за влизане или излизане в черна дупка, тя беше също почти толкова сигурна, че Уон се мъчи да намери черна дупка и да влезе в нея. И това я плашеше.

Когато не беше изплашена, Доли се чувстваше страхотно самотна, защото капитан Хуан Енрике Сантос-Шмитц, смелият и ексцентричен мултимилионер, чиито подвизи вълнуваха читателите на клюкарските издания, беше отвратителен като компаньон. След три седмици, прекарани в неговата компания, Доли едва го понасяше.

Макар че, разтреперана, тя признаваше пред себе си, че неговото присъствие бе далеч не така ужасно, както онова, което всъщност гледаше.

Доли гледаше черна дупка. Или всъщност не точно черна дупка, защото човек може да я гледа цял ден и пак да не види нищо. Тези небесни обекти се наричат черни, защото изобщо не могат да се видят. Тя в действителност гледаше едно спирално сияние от синкава, виолетова светлина, неприятна за окото, дори когато се гледа на екрана над пулта за управление. Още по-неприятно би било човек да се изложи на лъчението, което отделяше то. Тази светлина беше само върхът на айсберга от потока смъртоносна радиация. Техният кораб бе екраниран срещу такива неща и екранировката щеше да издържи. Но Уон не беше зад тази защита. Той бе на спускаемия модул, където имаше непонятни за нея инструменти и апаратура. Доли знаеше, че някой път при такава ситуация, докато седи в главния корпус, тя ще почувства слаб тласък, което ще означава, че спускаемият модул се е отделил и е тръгнал към един от онези ужасни обекти! И какво ще се случи с него тогава? Или с нея? Не че тя щеше да тръгне с него, разбира се! Но ако той умреше и я оставеше самичка на сто светлинни години от всичко познато й… тогава какво щеше да прави?

Доли чу гневно мърморене и разбра, че този път това няма да се случи. Люкът се отвори и Уон изпълзя разгневен от спускаемия апарат.

— Още една празна! — изръмжа той, сякаш тя бе виновна за неуспеха.

И, разбира се, той така смяташе. Доли се опита да не покаже колко е изплашена.

— О, скъпи, колко жалко — каза тя. — Вече станаха три.

— Три! Хм! Три според теб. Всъщност доста повече! — Тонът му беше презрителен, но Доли не се обиди. Тя изпита облекчение и когато Уон мина покрай нея, незабележимо се отмести от хичиянския пулт за управление — доколкото това бе възможно в хичиянския кораб, който лесно можеше да се помести в една по-голяма дневна стая. Той седна и започна консултации с електронните си оракули, а Доли продължи да мълчи.