Лоис Бюджолд - Игрите на Вор

Той бутна реброто нагоре. То се съпротивляваше и се плъзгаше в потните му длани. Десет сантиметра. Двайсет. Метър, метър и трийсет, прътът като че ли щеше да се окаже къс. Той поспря, стисна още по-здраво и бутна отново. Съпротивлението не намаляваше ли? Беше ли пробил до повърхността? Той раздвижи пръта напред-назад, но всмукващата тиня все още го покриваше.

Може би разстояние по-малко от собствения му ръст делеше върха на палатката от повърхността. Повърхността, където можеше да си поеме дъх. Вдишване, издишване. Или смърт. Колко време ще му трябва, за да прокопае пътя си с ръце? Колко бързо се затваряше една дупка в тази кал? Започна да му причернява пред очите, но не заради отслабващата светлина. Той изключи нагревателната лампа и я напъха в предния джоб на куртката си. Ужасът от неестествения мрак го разтърси. Или причината бе въглеродния двуокис. Сега или никога.

Без да се колебае повече, той се наведе, разхлаби връзките на ботите си и катарамата на колана, след това пипнешком свали ципа на палатката. Започнала копае като куче. Калта се трупаше на големи буци в малкото останало пространство на палатката. Той се промъкна през отвора, подпря се и като си пое последен дъх, бутна нагоре.

Гърдите му пулсираха, а пред очите му играеха червени петна, когато главата му се показа на повърхността. Въздух! Изплю черна мръсотия и парченца папрат и премигна, опитвайки се да почисти очите и носа си. С мъка извади едната си ръка, после и другата и се опита да се изтегли до хоризонтално положение, като жаба. Студът осуети намерението му. Чувстваше как тинята се стяга около краката му, вцепеняваща като прегръдката на вещица. Стъпил на покрива на палатката, Майлс се вдигаше колкото можеше на пръсти. Издигна се с един сантиметър и тя потъна. Последната му опорна точка. Сега трябва да се тегли. Ръцете му сграбчиха папрата. Поддаде. Повече. Повече. Напредваше по малко. Студеният въздух браздеше благодарното му гърло. Вещицата стегна своята хватка. Той изви краката си и за последен път се опита да се измъкне. Без успех. Добре. Сега! Тегли!

Краката му се измъкнаха от ботите и панталоните. С мляскащ звук бедрата му се освободиха и той се претърколи настрани. Лежеше с широко разперени ръце, за да си осигури максимална опора върху коварната повърхност, с лице обърнато към сивото, въртящо се небе. Униформената му куртка и наполеонките му бяха пропити с тиня и бе загубил единия термален чорап, както и ботите си и панталона. Валеше суграшица.

Откриха го няколко часа по-късно, свит около догарящата термална лампа в едно празно отделение, предназначено за оборудването в автоматизираната синоптична станция. Очите му бяха хлътнали в нашареното с черно лице, пръстите на краката и ушите му бяха бели. Вкочанясалите му морави пръсти потракваха две жици една в друга в постоянен хипнотичен ритъм — кодът за спешни случаи на Службите, за да бъде прочетен в пропукванията на статичното електричество в уреда за измерване на барометричното налягане в метеорологичния кабинет в базата. Ако, разбира се, някой забележи внезапно дефектиралите показания от тази станция или схемата в белия шум.

Няколко минути, след като го извадиха от малката кутийка, пръстите му продължаваха спазматично да потрепват в същия ритъм. Когато се опитаха да изправят тялото му, ледът по гърба на куртката му се напука. Дълго време не можаха да изкопчат и една дума от него — само зъзнещо съскане. Единствено очите му бяха изгарящи.

В лазарета на базата, докато лежеше отпуснато във водата на топлинния резервоар, Майлс обмисляше разпъването на кръст на двамата саботьори от моторния пул в няколко варианта. Например, с главата надолу. Или провесени ниско над морето от антигравитационна шейна. А още по-добре, завързани за колове, проснати по гръб сред някое тресавище по време на виелица… Тялото му се стопли и фелдшерът го извади от резервоара, за да изсъхне. Прегледаха го отново, а после изяде предписаната му храна. Главата му се поизбистри.

Не беше опит за убийство и следователно не беше длъжен да прехвърля случая на Саймън Илиян — страховития шеф на ИмпСи и дясна ръка на баща му. Представата как зловещите офицери от ИмпСи отвеждат надалече, много надалече онези двама шегаджии, беше прекрасна, но непрактична. Все едно да трепеш мишки с мазерно оръдие. Пък и надали ИмпСи би могла да им измисли по-лошо място от това тук.

Естествено, бяха очаквали, че скатерът му ще затъне, докато обслужва станцията, а за него ще остане неудобството да се обади в базата за тежко оборудване, което да го изтегли. Неудобно да, но не фатално. Не биха могли, никой не би могъл да предвиди вдъхновението на Майлс, породило идеята за предпазното осигуряване с веригата, което в крайна сметка едва не го уби. В най-добрия случай, макар че и той беше достатъчно неприятен, въпросът беше в компетенциите на Сигурността на службите — военното контраразузнаване, или за нормално наказание.