Милан Асадуров - Мистерии

В 1862 г. Симонидис успява да си го върне на англичаните. Той прави за смях Тишендорф, който настоява, че е открил в Атон Синайски кодекс от IV в. Всъщност преписът е на Симонидис и е направен с намерение да бъде подарен на руския цар Николай I. Ала учените пак се заяждат и се напъват да докажат, че преписът на Симонидис е… оригинал.

След пет години един от най-големите авантюристи на XIX в. си отива от този свят, като пропуска шанса да стане вторият след Хък Хогбен най-велик познавач на древните ръкописи за всички времена. Може би, защото макар да е роден в православна Европа, все пак е простосмъртен.

Литературните комплекси и користните подбуди не са единствените двигатели на литературните мистификации през XIX в. Любовта към родината и възвеличаването на народните корени също създава доста работа на критиците и изследователите. Когато например Проспер Мериме публикува сборника с романтични пиеси от името на измислената испанска актриса Клара Газул, все още всичко изглежда най-безобидно забавление. Окуражен от успеха на първата си мистификация обаче, той издава и стихосбирката „Гусла“ от несъществуващия сръбски поет И. Магланович. И първи на въдицата пак се хваща гениалният наивник Гьоте. Великият немски класик написва хвалебствена рецензия, а руският му колега Пушкин с патриотичен плам превежда 11 песни от „Гусла“ за собствения си цикъл „Песни на западните славяни“. Чак тогава Мериме се сконфузва и в писмо до С.А.Соболевски пише: „Предайте на Пушкин моите извинения. Чувствам се горд и в същото време се срамувам, че го подведох.“ Но Пушкин изобщо не се обижда, защото десет години преди това сам е „превел от латински“ собственото си стихотворение „На Лициния“, а в статията „Последният от роднините на Жана д’Арк“ с лека ръка вмъква писмо, уж писано от Волтер.

Изобщо фалшивите истории на разни народи са любимо поле на литературните мистификатори. Доста популярни сред читателите през XVIII и XIX в. стават умело мистифицираните „История на Формоза“ от Джордж Салменейзър, „История на Финикия“ от Фридрих Вагенфелд и „История на Римска Британия“ от Чарлс Джулиъс Бъртрам. Най-големите патриоти сред литературните мистификатори на всички времена обаче несъмнено са шотландецът Джеймс Макферсън и чехите Вацлав Ханка и Йозеф Линда.

В началото на XIX в. на практика не съществува история на чешка литература и по съвета на Хък Хогбен неговият приятел Вацлав Ханка решава да запълни този пропуск. Той написва поема и я скрива в църквата на град Кралев Двор. После я „намира“ и я публикува под името „Краледворски ръкопис“. В 1818 г. той великодушно предава „находката“ си в Чешкия музей в Прага и за награда тутакси е назначен за ръководител на литературния отдел в музея. По-късно Вацлав Ханка става професор и, докато е жив, никой не си и помисля да разобличи фалшификацията. Нещо повече! Той се сдобива с достойни последователи.

Според специалистите от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч ето как изглежда първата десятка на най-прочутите творби с патриотичен привкус в световната литература, за които има съмнение или твърдо е доказано, че са мистификация:

Сто години след като Макферсън публикува Песните на Осиан , в Белград излиза един сборник, който мнозина тутакси обявяват за негов аналог.