Л. Хабърд - Планът на нашествениците

Можете да си създадете представа за абсолютната нищожност на моя пост, след като Ви опиша с какво се занимавах. Отдел 451 покрива онзи район, който съдържа само някаква си звезда от клас „жълто джудже“, отбелязана като Блито в картите на Картографското управление на Волтарианския флот. Местните жители я наричат Слънце. Тя е център на планетна система, в която има девет-десет планети, но само на една от тях може да съществува живот. На картите е отбелязана като Блито-3, защото орбитата й е трета от звездата, но там си я наричат Земя. От гледна точка на Империята тя е бъдеща междинна спирка по пътя на нашето нахлуване към центъра на тази галактика. Графикът, завещан ни от нашите премъдри Предци, не изисква незабавното предприемане на тази стъпка, оставяйки я за по-нататък — има много други райони, които трябва да бъдат завладени, цивилизовани и обединени преди това. За подобни неща е необходимо време — никой не би искал да оголва фланговете си или да изтощава прекомерно ресурсите си.

Не мога да скрия от Вас (нито пък имам такова намерение), че и апаратът имаше свои интереси, свързани със Земята. По времето, когато бях повикан толкова властно, изобщо не си представях какво може да е тръгнало накриво в осъществяването им. Нищо необичайно не беше минавало през моя информационен център, всичко показваше само все същата бюрокрация. Затова и не можех да си обясня състоянието, в което заварих Ломбар Хист.

Не че той някога е бил в добро настроение. Беше огромен, извисяваше се поне с половин глава над мене. Обикновено в лявата си ръка носеше късо „жило“ — гъвкав камшик, дълъг към осемнадесет инча и с електрически разрядник накрая. Имаше и гадния навик да се нахвърля срещу събеседника си, да го сграбчва за реверите на туниката, да го придърпва към себе си и да му крещи, сякаш ги разделят поне сто фута разстояние. Правеше това дори когато само искаше да каже „Добро утро“ и ако беше истински възбуден, пляскаше човека по крака с жилото, за да наблегне на всяко изречение, което жертвата трябваше да разбере. Доста болезнено беше. Дори обикновеното общуване с Ломбар Хист в най-добрия случай беше твърде унизително преживяване.

Неговият кабинет винаги е изглеждал като бърлогата на диво животно, но сега беше още по-зле. Две пейки за разпит бяха съборени, на килима се търкаляха останките от стъпкан калкулатор. Не беше включил осветлението и здрачът, проникващ през решетките на прозорците, заливаше всичко в червено — сякаш той седеше сред черна кръв.

Щом се появих на вратата, Ломбар Хист изхвърча от креслото си като изстреляна ракета. Запрати смачкана топка хартия в лицето ми, сграбчи ме за реверите и ме дръпна само на инч от носа си.

— Значи и това направи! — ревна той. Прозорците издрънчаха. Плясна ме по крака с жилото. — Защо не го спря? — кресна Хист.

Явно си мислеше, че хартиената топка е още в ръката му, защото разтвори пръсти. После я забеляза на пода, където бе отскочила, и посегна към нея.

Не ми позволи да я прочета. Натика ми я в лицето.

Разбира се, не се осмелявах да попитам за какво е всичко това. Опитах се да взема хартията. Едва успях да разбера, че е официален формуляр за отчети, както личеше по раздраното ъгълче, когато той я изби от ръката ми с жилото.

— Идвай с мене! — изрева.

На вратата изръмжа да му повикат местния комендант от стражата на апарата. С подобен на вой глас поиска да приготвят личния му танк.

Двигателите тътнеха, уредите прещракваха и след броени минути потеглихме — конвой, настръхнал от оръжия и почернял от униформите на Втори смъртен батальон.

Патрулната база тънеше в мрак. Дълги редици кораби стърчаха по безкрайните мили на плоското поле, готови за незабавно излитане.

Екипажите бяха в казармите си на южния край на огромната площадка. В далечината осветените прозорци изпъстряха тъмнината.

Взвод от черни униформи се промъкваше безшумно зад нас и както се мушехме между корабите, отбягвайки петната светлина и часовоите, не можех да не си помисля, че в апарата винаги така си вършехме работата — дебнещи, безмълвни, опасни, като хищни зверове.

Ломбар Хист оглеждаше буквите и цифрите, изписани върху всеки кораб. Мърмореше си ги на глас, докато притичвахме от кораб до кораб. Струваше ми се, че би трябвало да има очи като на лепъртидж, защото аз не можех да различа номерата по опашните части на безбройните кораби, а (да не чуят дяволите!) не биваше да запалваме никаква светлина.