Стивън Кинг - Мизъри

Стори му се, че измина безкрайно дълго време докато успя да нагласи стола на желаното място — лявото колело бе почти долепено до вратата.

Старомодната ключалка напомни на Пол илюстрациите в „Алиса в страната на чудесата“. Той отново се свлече надолу в стола, изстена от болка и погледна през дупката. Видя малък коридор, който водеше към гостната, застлана с тъмночервен килим; до стената имаше старомоден диван, тапициран с подобна тъкан, и лампа, от абажура на която висяха пискюли. Вляво, надолу по коридора, забеляза полуоткрехната врата. Пулсът му се ускори. Положително беше вратата на банята — толкова често бе чувал как Ани пуска водата (включително и в деня, когато бе напълнила кофата, от която Пол жадно бе пил). Освен това винаги идваше оттам, когато му носеше лекарството. Сигурен бе в това.

Сграбчи фибата, но тя се изплъзна от пръстите му и се изтъркаля към ръба на дъската, поставена пред него.

— Не! — дрезгаво изкрещя той и успя да я улови, преди да падне. Стисна я в юмрука си и отново изгуби съзнание.

Не бе сигурен, но му се стори, че този път припадъкът му продължи по-дълго. Лявото коляно го терзаеше, но иначе болката беше намаляла. Погледът му попадна на фибата върху дъската. Този път, преди да я вземе, сви и разпусна няколко пъти пръстите на дясната си ръка. Разгъна фибата и си помисли: „А сега няма да трепериш. Запомни — НЯМА ДА ТРЕПЕРИШ!“

Наведе се и я пъхна в ключалката, докато чуваше въображаемият коментатор описва действията му. Потта обливаше лицето му като машинно масло. Вслушваше се, или по-точно опипваше.

Спомни си думите на Том:

— Запънката на евтините ключалки представлява обикновено лостче — полицаят замахна нагоре-надолу с ръка. — Все едно да преобърнеш люлеещ се стол — подхващаш го отдолу и — готово. Ето как се отварят подобни ключалки — повдигаш лостчето и бързо отваряш капачката на резервоара, преди да се е върнало обратно.

На два пъти успя да улучи запънката, но фибата се изплъзваше, преди да я завърти. Тя започваше да се извива; навярно щеше да се счупи след два-три опита.

— Моля те, Боже — прошепна той и отново я пъхна в ключалката. — Моля те само за едно — помогни малко на момчето!

„Драги зрители, днес Шелдън прояви изключително геройство, но това ще бъде последният му опит. Публиката е застинала в очакване…“

Пол притвори очи (гласът на коментатора заглъхна) и се вслуша в тихото преобръщане на фибата в ключалката. Изведнъж усети съпротива. Лостчето! Представи си го, извито като крак на люлеещ се стол, как притиска и задържа езичето на ключалката, как задържа Пол в спалнята.

„Абсолютно фасулска работа, Пол. Работи хладнокръвно!“

Но как да работи хладнокръвно, когато разкъсващата болка не му дава покой?

Промуши лявата си ръка под дясната, сграбчи дръжката на вратата и започна леко да натиска с фибата. Още малко… Още малко…

Представи си как запънката се раздвижва в прашната си ниша, езичето на ключалката започва да се отдръпва. Божичко, не трябва да стигне докрай, не трябва да се преобръща целият люлеещ се стол, както би се изразил Том Тайфорд. Само да се отдръпне от рамката на вратата — ще натисне силно…

Пол усети, че фибата започна да се прегъва и да се изплъзва. В отчаянието си силно я повдигна нагоре, натисна дръжката и блъсна вратата. Чу как фибата се счупи и част от нея остана в бравата. За миг изпита ням ужас от неуспеха, но после видя, че вратата бавно се отваря — езичето стърчеше навън като стоманен показалец. Пол прошепна:

— Господи, благодаря ти.

— Да видим повторението! — въодушевено изкрещя невидимият коментатор, докато многохилядната публика на стадион „Ани Уилкс“ и милионите телевизионни зрители започнаха бурно да го аплодират.

— Остави ме на мира — прегракнало му се сопна Пол и се зае с дългата и изтощителна задача да обърне стола право срещу вратата.

Изпита страх, не, не само страх, а неописуем ужас, когато му се стори, че столът е по-широк от вратата. „Тя го внесе сгънат, затова отначало го помислих за количка за пазаруване“ — помисли си мрачно той.

Накрая все пак успя да се промуши с огромно усилие, като се хвана за рамката на вратата. Капачките върху осите на стола изскърцаха и набраздиха дървото, но Пол вече бе навън. В този миг отново припадна.

Гласът й го изтръгна от замаяното му състояние. Отвори очи и видя, че Ани насочва ловна пушка към него. Очите й блестяха гневно, зъбите й бяха олигавени от слюнка.