Стивън Кинг - Мизъри

— Мразя тази дума!

— Коя? — Пол я изгледа озадачено.

— Бизнес. Сякаш се подиграваш с таланта, даден ти от Бога.

— Съжалявам.

— Дано да е така. Все едно да си признаеш, че си проститутка.

Внезапно Пол изпита безумна ярост и си помисли. „Не, Ани, не съм проститутка. Романът «Бързи коли» означаваше за мен скъсване със занаята. Ето защо убих проклетата кучка Мизъри. Карах към Западния бряг, за да отпразнувам освобождаването си от литературното проституиране. Когато ме измъкна от катастрофиралата кола, ти ме тласна към старата професия «Два долара за обикновен сеанс, а за четири ще ти покажа всички чудеса на света.» Понякога проблясъкът в очите ти ми подсказва, че дълбоко в себе си ти също го съзнаваш. Съдебните заседатели вероятно ще те оправдаят под предлог, че си ненормална, но не и аз; Ани.“

— Права си. Що се отнася до хартията…

— Ще получиш скапаната ти хартия — намръщено произнесе тя. — Само ми кажи каква марка да бъде.

— Сигурно разбираш, че те обичам.

— Не ме разсмивай. Никой не ме е обичал с изключение на майка ми, която почина преди двайсет и четири години.

— Ако щеш вярвай. Толкова си неуверена в себе си, че не можеш да разбереш колко съм ти признателен, че спаси живота ми.

Наблюдаваше я тайничко и отново забеляза колебливото проблясване на очите й — искаше й се да му повярва. Добре. Даже отлично! Съсредоточи в погледа си цялата искреност, на която бе способен: отново си представи как забива парче стъкло в гърлото й, за да изтече кръвта, която подхранва ненормалния й мозък.

— Опитай се поне да си представиш, че обичам книгата си. Сигурно смяташ да подвържеш машинописните страници.

— Точно така.

„Да, готов бях да се обзаложа. Защото появяването на ръкописа в печатницата ще предизвика сензация. Явно не си толкова глупава. Пол Шелдън е потънал вдън земя, а по същото време печатарят получава ръкопис, в който е описана най-известната героиня на изчезналия писател. При това той положително ще си спомни за изричното указание да отпечата само един екземпляр от книгата. Само един!“

„Дали си спомням как изглеждаше тя, господин полицай? Ами… беше едра жена… приличаше ми на каменен идол от романите на Радър Хагард. Един момент: името и адресът й са записани в бележника. Просто ще погледна копията от разписките…“

— Идеята ти е прекрасна. Подвързаният ръкопис ще бъде много красив и ще прилича на луксозно издание. Но книгата трябва да просъществува дълго, Ани. Ако я напиша върху този вид хартия, след десетина години ще разполагаш с купчина празни страници. Друг е въпросът, ако не я разгръщаш и само я поставиш на полицата.

Но тя няма да направи това, нали? Ще я взима всеки ден, може би дори през няколко часа и тайничко ще й се наслаждава.

Върху лицето на Ани отново се бе появил странният израз на безразличие и на неотстъпчивост, който го плашеше и изнервяше. Беше свикнал с пристъпите й на ярост, но непроницаемата й физиономия му напомняше лицето на сърдито дете.

— Не е необходимо да ме агитираш — заяви тя. — Казах, че ще купя хартията. Каква ти трябва?

— Когато отидеш в магазина за канцеларски материали, ще поискаш два топа хартия — стандартният топ се състои от петстотин листа…

— Зная. Не съм толкова глупава, Пол.

— Убеден съм — отвърна той и почувства, че все повече се изнервя. Болката в краката му започваше да се обажда — беше много по-силна в тазовата област, защото бе седял почти час и разместените му кости протестираха.

„За Бога, запази самообладание, за да не загубиш всичко спечелено!“

„Но нима съм спечелил, или само си въобразя вам?“

— Тръгвам веднага — заяви тя и скочи от мястото си.

Пол уплашено я изгледа: разбра, че отново възнамерява да го лиши от лекарството му и този път щеше да го остави в инвалидния стол. Още от сега седящото положение му причиняваше болка, която щеше да стане непоносима, дори ако Ани се върнеше след час.

— Не е необходимо — побърза да каже той. — Засега и тази хартия ще свърши работа — и без това после ще преписвам…

— Само глупакът започва изработването на хубав предмет с лош инструмент — Ани взе топа хартия, сграбчи листа с двете размазани линии, смачка го на топка и го захвърли в кошчето за смет, сетне се обърна и го изгледа. Каменното изражение покриваше лицето й като маска. Очите й проблясваха като потъмнели монети.

— Незабавно тръгвам за града — заяви тя. — Зная, че гориш от нетърпение да започнеш, щом толкова ме обичаш — произнесе последната фраза безкрайно саркастично и несъзнателно издаде омразата, която изпитваше към себе си. — Боя се, че нямам време да те преместя в леглото.