Робърт Хайнлайн: Врата към лятото

Спрях се накрая на 2000-а година — хубаво кръгло число и при това само след трийсет години. Боях се, че ако пожелаех по-дълъг сън, щях да изгубя всякаква връзка с действителността. Промените през последните трийсет години (колкото бе траял животът ми) бяха достатъчни на човек да му изскочат от изненада зъркелите — две големи войни и дузина по-малки, падането на комунизма, Голямата паника, изкуствените спътници, преминаването към ядрена енергия — ами, че аз като бях хлапе, нямаше дори многоцелеви лекарства с наркотично въздействие.

Възможно бе да намеря 2000-а година за доста объркваща. Но ако не прескочех поне толкова далеко, Бел нямаше още да се е сдобила с готина паяжина от бръчки по лицето.

Когато въпросът опря до това как да си вложа мангизите, не се спрях на държавни съкровищни бонове и други консервативни инвестиции; нашата фискална система е с вродена инфлация. Реших да се придържам към акциите си в „Наето момиче“ и да вложа средства в други акции, като отчитах тенденции, които знаех, че ще се развият. Автоматизацията щеше да се разраства. Избрах и една фирма за торове от Сан франциско, там от години експериментираха с мая и с ядливи водорасли — с всяка година населението нарастваше, а бифтекът нямаше да стане по-евтин. Разпоредих печалбата да се влага в доверителния фонд, управляван от компанията.

Истинският избор, който трябваше да направя обаче, бе свързан с вероятността да се гътна по време на зимния си сън. Компанията твърдеше, че шансовете да оцелея след трийсетгодишния сън били по-добри от седем към десет… и че компанията е готова да заложи на което и да е от двете числа. Залагането не бе реципрочно, но аз и не очаквах да бъде; във всеки честен хазарт винаги остава процент за казиното. Само мошениците-комарджии твърдят, че дават най-голям процент на спечелилия; а застраховането си е легализиран хазарт. Най-старата и най-реномираната застрахователна фирма в света „Лойд“ изобщо не го крие — съдружниците в нея са готови да заложат и от двете страни на масата. И така, човек не бива да очаква равностойно залагане — нали някой трябва да плати шитите по поръчка костюми на „нашия мистър Пауъл“?

Реших, в случай че умра, всичките ми пари до последния цент да отидат в доверителния фонд на компанията… при което на мистър Пауъл му се прииска да ме разцелува, а аз се принудих да се замисля дали съотношението седем към десет не бе прекалено оптимистично. Но се спрях на това решение, защото то ме превръщаше в наследник (ако оцелеех) на всички останали с подобен на моя избор (ако умрат) — руска рулетка, в която оцелелите прибират чиповете… а компанията, както си му е редът, си гребва своя процент.

Приех всички алтернативи на възможно най-голямата печалба в случай че не позная, без всякакво увъртане; мистър Пауъл ме заобича с онази любов, която крупието изпитва към глупака, който залага само и все на нула. След като уредихме въпросите около моето финансово състояние, той вече бе склонен да бъде по-отстъпчив относно Пийт; разбрахме се за съня на Пийт да заплатя 15 на сто от човешката такса и сключихме за него отделен договор.

Остана да се получи съгласието на съда и да мина медицински преглед. Не се тревожех за него; имах предусещането, че след като компанията можеше да спечели от смъртта ми, щяха да ме приемат дори и ако Онази с косата вече е надвиснала над мен. Предположих обаче, че ще отнеме доста време докато се намери някой съдия, който да каже „да“. А това трябваше да се направи, защото когато човек спи в леда, от юридическа гледна точка той е жив, но е напълно безпомощен.

Нямало нужда да се безпокоя. Нашият мистър Пауъл бе подготвил по четири копия от оригиналите на деветнайсетте различни документа. Подписвах, докато не ми се схванаха пръстите, а един куриер хукна с книжата, докато аз се подлагах на прегледа; впоследствие изобщо не се срещнах със съдията.

Медицинският преглед бе обичайната изморителна процедура с едно изключение. Към края му лекарят ме изгледа изпитателно и попита:

— Синко, от колко време си се отдал на този запой?

— Запой ли?

— Да, запой.

— Какво ви кара да мислите така, докторе? Трезвен съм като вас. „Петър плет плете, през три пръти преплита…“

— Остави тая работа и ми отговори.

— Хм… Бих рекъл около две седмици. Е, малко повече.

— Алкохолик ли си? Колко пъти си го правил този фокус преди?

— Ами, всъщност не съм. Нали разбирате…

И започнах да му разказвам какво ми бяха сторили Бел и Майлс, та да се докарам дотам. Той вдигна ръка.