Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

— Джинджифилова бира ли, сър? Със скоч?

— Имате или нямате?

— Ами да, разбира се. Но…

— Тогава донесете бирата. Може да искам само да я помириша. Донесете също и чинийка.

— Както обичате, сър. — Избърса масата. — Един малък стек, сър? Или миди, днес са много вкусни…

— Виж какво, приятел, ще ти пусна бакшиш за мидите, ако ми обещаеш да не ги сервираш. Нуждая се единствено от онова, което поръчах… и не забравяй чинийката.

Той млъкна и се махна. Казах отново на Пийт да кротува докато „морската пехота дебаркира.“ Сервитьорът се върна, уталожил гордостта си: бе сложил бутилката бира върху чинийката. Накарах го да я отвори, докато си разреждах скоча с вода.

— Ще желаете ли друга чаша за бирата, сър?

— Аз съм истински пияндурник; лоча я направо от шишето.

Той пак млъкна и ме остави да му платя, като внимаваше да не пропусна и допълнителния бакшиш за мидите. След като си замина, налях бирата в чинийката и потупах по чантата.

— Супата е сервирана, Пийт.

Ципът бе отворен; никога не го затварях, когато той бе вътре. Разтвори го с лапи, подаде си главата навън, огледа се бързо, сетне се надигна и стъпи с предните лапи на ръба на масата. Вдигнах чашата си и се погледнахме в очите.

— Да пием за женската раса, Пийт — намери ги, забрави ги!

Той кимна; това напълно съвпадаше със собствената му философия. Наведе глава и започна изискано да лочи бирата.

— Ако можеш, разбира се… — добавих аз и ударих една голяма глътка. Пийт не отговори. За него не бе трудно да забрави която и да е женска; той си бе роден ерген.

През витрината на бара гледах сменящия се рекламен надпис отсреща. Отначало текстът гласеше: РАБОТЕТЕ, ДОКАТО СПИТЕ След това: И РЕШЕТЕ ПРОБЛЕМИТЕ СИ НАСЪН. Сетне блясваше с двойно по-големи букви:

ВЗАИМОЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ

Прочетох няколко пъти надписите без да се замислям. И аз поназнайвах колкото всички останали за „Отложеното съживяване“. Бях прочел някоя и друга популярна статия, когато за пръв път се заговори за него, а два или три пъти седмично получавах рекламни материали на застрахователни компании със сутрешната си поща; обикновено ги захвърлях без да ги прегледам — не ме интересуваха повече от рекламите на червило.

На първо място, поне тогава, не бих могъл да си платя за Студеното спане; твърде скъпо беше. Второ, защо човек, който си харесва работата, печели добре, очаква да спечели още повече, влюбен е и му предстои да се ожени, ще иска да извърши това полусамоубийство?

Ако човек е неизлечимо болен и очаква тъй или иначе да умре, но се надява, че лекарите след едно поколение биха могли да го излекуват, а и може да си позволи да плати за да отложи съживяването си, докато медицината се развие дотолкова, че да се справи с бележките му — тогава Студеното спане би могло да има основание. Или пък, да речем, мечтае да пътува до Марс и прескачането на едно поколение време ще му даде възможност да си купи билет за там — това също ми се виждаше логично. В печата имаше съобщение за някаква двойка младоженци, които отишли от съвета направо в спалните покои на Западната световна застрахователна компания, като обявили желанието си да не ги будят, докато не се появи възможноста да прекарат медения си месец на междупланетен лайнер… Подозирах, че всичко това е рекламен трик на застрахователната компания; младоженците сигурно са се измъкнали през задната врата. Да прекараш първата си брачна нощ в ролята на замразена скумрия: това никак не звучи достоверно.

Съществуваше обаче обичайната финансова привлекателност, върху която застрахователите наблягаха: „Работете, докато спите.“ Просто си лежиш и чакаш спестяванията ти да се превърнат в цяло състояние. Ако си на петдесет и пет години и пенсионният фонд ти плаща по двеста на месец, защо да не поспиш достатъчно години, да се събудиш пак на петдесет и пет, а фондът да ти плаща по хиляда? Да не говорим, че навярно ще се събудиш в по-ведър свят, който може би ще ти обещае по-голямо дълголетие и здраве, та да се наслаждаваш по-дълго време на хилядарката си. На това застрахователите наблягаха най-много, всяка компания се надпреварваше да доказва с необорими числа, че избраните от нея акции за доверителния й фонд носят по-бързи печалби от останалите. „Работете, докато спите!“

Това никога не бе ме привличало. Не бях на петдесет и пет, не исках да се пенсионирам, а и не виждах кое й бе лошото на 1970-а.

Така поне бе доскоро. А сега вече бях безработен, независимо дали това ми харесваше или не (не ми харесваше); вместо да карам меден месец седях във второкласен бар и пиех скоч единствено с анестезиологична цел; вместо съпруга имах котарак с много белези, невротично пристрастен към джинджифиловата бира; а по въпроса дали ми харесваше настоящето в онзи момент, достатъчно е да кажа, че бих го разменил за каса джин, след което бих строшил всичките бутилки до една.