Л. Хабърд - Бойно поле Земя I

Зът освободи магнитните спирачки и подкара самолета към изхода. Беше страхотен. Наричаха го „Удари врага, убий го“. Механиците се разбягаха пред него. Хангарите бяха пълни с психлоси, които се опитваха да вкарат в боя още самолети, но просто нямаше с какво. А и онзи проклет бомбардировач препречваше вратата!

При нормални условия през нея едновременно можеха да излитат по три самолета. Дори и четири. Но бомбардировачът беше толкова голям и широк, че я блокираше цялата. Само да му падне Търл, ще си разчисти сметките с него! Заради глупостта му не можеше да изведе самолета навън.

Зът се надвеси от люка и извика на началника на смяната:

— Разкарай тоя мръсен бомбардировач! Още преди два часа ти казах…

— Не иска дори да помръдне! — оправдаваше се задъхано началникът на смяната. Посочи с трепереща от напрежение лапа: четири влекача се опитваха да го издърпат. — Не се премества дори на сантиметър!

Зът метна раницата на гърба си и скочи долу.

— Ти си наистина пълен кретен! Защо не си освободил магнитните спирачки? Не виждаш ли, че огромните ски, на които е стъпил самолетът, са залепнали за платформата! Толкова ли си неграмотен!

— Тези бомбардировачи са много стари — опита се да се защити началникът, вцепенен от ужас под гневния поглед на Зът.

Той се втурна към вратата на бомбардировача. Беше наистина огромна. Някога през нея са влизали по няколко контейнера смъртоносен газ едновременно. Някой се беше сетил да постави една подвижна стълба до нея и Зът се изкачи бързо, тежката раница се поклащаше на гърба му. Беше заключен! Разбира се, че колкото и да дърпа, няма да може да я отвори — беше блокирана.

— Къде е ключът? — изкрещя Зът.

— Беше у Търл — отвърна началникът на смяната, — а той е изчезнал. Не можем да го открием!

Проклет да бъде Търл!

— Проверихте ли в кабинета му?

— Търсихме го навсякъде! Дори…

В този момент един тънък писклив глас успя да надвика врявата в хангара:

— Хееей!

Сега пък се беше домъкнала Чърк. Зът я изгледа враждебно. Патка глупава!

Я чакай, тя държеше огромен ключ.

— Намерих това в бюрото му — каза Чърк с неуместно кокетство.

— А другите? — извика й Зът. — Къде са ключовете за компютъра?

— Беше само един — изчурулика тя.

Зът се стресна. Ако това нещо избухнеше в хангара… Трябваше да го премести на всяка цена! Механиците му подадоха ключа.

Огледа го. Най-обикновен, с три зъба, грапав. Дръжката му бе напукана. Поне Търл да бе направил нов! Как не, той беше зает винаги с толкова важни неща!

Вкара го в ключалката. Беше страшно тежък. Опита се да го превърти, докато ругаеше през зъби Търл. Какъв глупак!

Ключът се разпадна, но като по чудо вратата поддаде.

Зът захвърли парчетата на пода на хангара. Замалко щеше да уцели Чърк. Е, вратата най-сетне беше отворена.

Той напрегна мускули, за да я изтика навътре. Ръждясалите панти заяждаха. Тя се отвори със скърцане и пред очите му зейна вътрешността на огромното туловище.

Зът извади фенера. Вътре нямаше никакво осветление, защото бомбардировачи като този се управляваха автоматично, не се предвиждаха пилоти. Това бяха бездушни тонове броня и смъртоносен газ, задвижвани от огромни двигатели.

Чак сега се сети, че можеше да вземе гориво от него. Е, вече беше късно.

Насочи се към кабината за управление почти пипнешком. Трябваше да спре заложената програма. Не можеше да влезе! И тази врата беше бронирана! Нямаше ключ, а металът щеше да устои на всякакви инструменти. Проклетият Търл!

Освети вътрешността с фенера. Намери ръчката, с помощта на която се освобождаваха магнитните спирачки, когато самолетът трябваше да се премести от едно място на друго в хангара.

Посегна към нея.

Внезапно тя се премести, преди той да успее да я достигне!

Ясно чу превключването на релето в кабината.

Замръзна на мястото си и очите му се разшириха от ужас. Хвърли се към вратата.

Рязкото потегляне го събори на пода. Опита се да допълзи до отвора.

Нямаше да успее!

Бомбардировачът излетя и вратата се люлееше на няколко метра от земята. Зът не посмя да скочи.

Въздушната струя я блъскаше и щеше да го премаже.

Зът изпусна тежка въздишка, внезапно обзет от ужас. По дяволите Търл!

Е, поне сега можеха да изкарат бойните самолети и да сложат край на коварното нападение на толнепите.

Трябваше да се бият, а получаваха половин заплата и премиите бяха спрени.

Разбира се, че Търл беше виновен и за това!