Любомир Николов: Последната врата

Тъжно ще ти стане, като ги видиш в клетки — тях, които някога владееха горите и планините. Няма ги вече, няма ги… Изчезнаха навеки. — Но къде? — развълнувано питаш ти. — Нима не си чувал легендата? — учудва се просякът. — Преди много години светът станал лош за тях и те създали магически врати, през които минали към друг свят. После затворили здраво вратите зад себе си. Но се говори, че някъде все още съществува Последната врата. Единствената отворена врата към прекрасния свят на елфите. Разпитваш просяка още малко, но той не знае нищо повече. Накрая се сбогуваш с него и тръгваш към поляната. Брезентовата грамада на цирка те мами неудържимо. Само че вече нямаш с какво да платиш за входа. Ако решиш да се промъкнеш отстрани под брезента, мини на 109 . Ако предпочетеш да се прибереш и да изчакаш утрешния ден, мини на 139 . .

— Не желая да слушам подобни думи! — твърдо казваш ти и въпреки тъмнината с крайчеца на окото си забелязваш одобрителната усмивка на елфа. — Ние не сме като Тибур! Да вървим!

С бърза крачка се отдалечавате от прокълнатото място и когато излизате от сянката на Химур-Ган, здрачът наоколо сякаш просветлява. Неволно въздъхваш от облекчение. Звездната светлина в нощното небе ти се струва чиста като планинска вода.

Половин час по-късно вече сте на прохода и идва времето да решиш накъде ще поведеш своя отряд.

По планинските пътеки на северозапад, към връх Уруг-Ган — мини на 172 172 — Дали ще налучкаме пътеките в мрака? — усъмнява се Банун. — Не бой се! — весело отвръща Гилмориен. — Няма на света горска пътека, която да заблуди един елф. — Или таласъм — добавя Шургуп. — Пък и луната скоро ще изгрее. В близката борова горичка откършвате няколко смолисти клона и с тези импровизирани факли се отправяте нагоре по склоновете над прохода. Луната наистина скоро изгрява. Пътеките, по които ви води Гилмориен, са полегати и гладки. Впрочем, това не е единствената помощ на елфа за групата. От време на време той започва да пее тиха, нежна песен, чиито звуци ободряват сърцата ви и прогонват умората. Но въпреки всичко, когато луната залязва няколко часа по-късно, се налага да спрете за почивка. Гилмориен отново намира закътана поляна недалече от пътеката. — Запалете огън и подремнете край него — предлага той. — Аз ще стоя на стража. Ние, елфите, рядко се нуждаем от сън. Ако се съгласиш, мини на 31 . Ако смяташ, че ще е по-добре да останеш буден, докато другите спят, отгърни на 114 . .

По пътя на североизток, към гората Елоида — прехвърли се на 237 237 Докато слизате по стръмния път, луната постепенно се показва иззад хоризонта и облива с бледи лъчи равнината под вас. Сред синкавия сумрак долу се простира гората Елоида, черна като необятно бездънно езеро. — Хей, Гилмориен — обажда се Арнир. — Няма ли наоколо някое от твоите места за отдих, та да поспим до сутринта? — И да имаше, не бих ви го показал — сериозно отговаря елфът. — Още сме прекалено близо до Химур-Ган. Пък и по-добре ще е да пътуваме нощем, когато няма опасност да ни забележат. Кураж, приятели! Ще почиваме в Елоида. И той запява една от своите магически песни, която ви кара да забравите умората. Под светлината на пълната луна слизането не ви затруднява. Макар и отдавна занемарен, пътят е сравнително равен. След няколко прехода, прекъсвани от кратки почивки, най-сетне достигате равнината. Тук пътят се отклонява на юг, за да заобиколи Елоида. — Напред — подканва ви Гилмориен. — Усещам, че мястото за отдих е наблизо. Наистина, след десетина минути промъкване през гъстата гора групата излиза на малка поляна, обрасла с висока, мека трева. Изтощени от дългия път, всички се просвате на земята. — Почивайте без страх — казва Гилмориен. — Тук злото не може да ни достигне. Ако му вярваш и заспиш без опасения, мини на 52 . Ако смяташ, че ще е по-добре да останеш на стража до разсъмване, продължи на 8 . .

По пътя на юг, към Големия кръстопът — отгърни на 143 143 Докато слизате по стръмния път, луната постепенно се показва иззад хоризонта и облива с бледи лъчи равнината под вас. Сред синкавия сумрак в низината отляво примигват светлинките на Фелсбург. Внезапно Гилмориен спира. — Какво е това? — възкликва той и посочва напред. Под лунното сияние забелязваш край пътя една дребна, прегърбена фигура. Предпазливо пристъпваш напред. — Бъди милостив, страннико — раздава се в нощната тишина треперещ, немощен глас. — Подари нещо на един окаян несретник. Сега разпознаваш слепия просяк, когото си срещнал край цирка. Ако желаеш да му дадеш една от златните си монети, прехвърли се на 10 . Ако предпочиташ да си спестиш парите, мини на 38 . .

Читать дальше