Л. Хабърд - Извънземна връзка

Но тъпото шимпанзе Прахд въобще не схвана намека. Само стоеше и я зяпаше с отворена уста!

Ала аз действах безупречно. Казах й:

— Сега ще отидем до склада за хипношлемовете. Моля да ни извините.

Сритах го да се опомни от вцепенението, изведох го в коридора и затворих вратата. С нейната чанта и кутията с устройствата в ръце го накарах да отидем в усамотението на личния му кабинет.

Изръмжах му:

— От какво, по дяволите, се стъписа толкова?

— От онази дама — промълви той с широко отворени очи.

— Онази „дама“ — казах му кисело — е сред най-издирваните престъпници!

— КАКВО? Тази хубава жена? Не мога да повярвам. Та тя е сред най-великите красавици на Волтар! Виждал съм само една, която може да се мери с нея. И това беше Хайти Хелър, звездата на „Домашен екран“!

Бутнах го в креслото и се надвесих над него.

— Слушай ме внимателно — излаях. — Онази жена, от която главата ти излетя в околоземна орбита, вече е осъдена на смърт и няма никакви права. Лично аз знам, че е убила четирима. И трима от тях за най-невинни закачки. Затова си избий от мозъчето всякакви романтични идеи за „дамата“! Изпратена е тук за друго. За да убива.

Гледаше ме ококорено, сламената му коса стърчеше във всички посоки. Възползвах се от преимуществото си.

— Трябва да я прецакаме, за да опазим себе си — продължих. — Ти наистина ще й махнеш белезите. Но освен това ще имплантираш тези аудио-видео устройства за проследяване в черепа й, както направи с Хелър. Точно над дясното й око има белег, който ще ни свърши чудесна работа. Затова веднага ще я упоиш с газ и да се залавяме за работа. Тя не бива да научи за устройствата.

— Но ако надуши, ще ни убие! — промълви той.

— Именно! — отсякох. — Аз обаче и това съм измислил как да стане. Тя се смята за голяма хипнотизаторка. Ще й предложа да сложи и на двама ни хипношлемове…

— КАКВО?

— По-кротко, де — спрях го аз. — Разбърниках шлема, така че да не работи. Ти само ще се преструваш, че си хипнотизиран. Аз също. И ще сложим на ръката й регистратор. Тогава тя съвсем безропотно ще понесе операцията. Само се опитвам да те опазя, това е всичко. Сега бягай до склада и донеси два от хипношлемовете, които ти изпратих, ще се видим в кабинета при нея.

Той взе кутията с двете устройства и я пусна в джоба си. Излезе.

Аз припряно отворих нейната чанта. Прерових я най-старателно. Само няколко тоалетни принадлежности и малко грим. Останалото място заемаха езиковата машина и няколко текста на земни езици. Грижливо опипах подплатата. Нищо.

В куртката и гащеризона, които бях донесъл, също нямаше нищо. Когато на времето й дадох „документите“, тя отначало ги скри на тялото си. И би трябвало сега да са точно там. Не можех да си представя дори страж от Апарата да я претърси на голо — нали ще го убие! А ако ги бяха намерили, щяха да ги сверят с архивите в Дворцовия град, да научат, че са фалшиви, и сега тя щеше да бъде една отдавна екзекутирана графиня Крек, вместо да се намира на Земята.

Но и моята шия все още беше на дръвника. Даже след смъртта на Боуч и фалшификаторите графиня Крек можеше да ме натопи. Е, добре. След малко отново ще бъдат в ръцете ми, защото тя ще лежи упоена с газ. Дори бих могъл да ги сменя с други хартии. Да, това се казваше замисъл. Приготвих пакета с хартиите.

Някъде трясна врата и разбрах, че Прахд се е върнал. Забързано тръгнах към кабинета и стигнах точно когато той влизаше. Очите на графиня Крек светнаха.

Прахд носеше два кашона и когато ги остави на бюрото, тя незабавно стана и го избута встрани. Разбира се, много внимателно бях възстановил оригиналните печати на опаковката — в Апарата сме майстори на тези работи — и двата кашона изглеждаха така, сякаш никой не ги е докосвал от деня, когато са били затворени.

Тя отвори единия. Приличаше ми на човек, който сега ще разреже тортата за рождения си ден.

— Охо! — възкликна. — Новички и лъскави, последен модел! Вижте ги само! Може да се включва микрофон, има и къде да се пускат касети. О, прекрасни са! И какви приятни цветове.

Тя с опитна ръка зареди енергиен пакет и провери индикатора. Включи микрофона.

— Кой ще е пръв?

Не бях съвсем сигурен дали няма да размаха и някой нож. Бутнах Прахд към стола. Той нервно настани дългурестото си тяло на самия му край.

— Вие ли сте собственикът на тази болница? — светски го попита тя.

— Не, не — Прахд ме посочи. — Той е. Тоест той е шефът тук. Ако имате някакви оплаквания…

— Още нямам — графиня Крек му се усмихна мило.