Л. Хабърд - Извънземна връзка

Някак не получих в отговор бурната радост, която очаквах. Той просто стоеше срещу мен и ядно ме дълбаеше с поглед.

Вероятно смяташе Земята за първобитно и варварско място, без дори следа от култура. Но това не е вярно. Тук са създали психологията и психиатрията — великолепни, изумителни постижения.

Обикновено носех със себе си два-три евтини учебника, за да се консултирам с тях, ако попадна на по-заплетен проблем. Бръкнах в джоба на туниката си и ги извадих. Заглавието на единия гласеше „Неистовата психология“. Другият беше „С психиатрията чак до дъното“. Те непременно щяха да му докажат ползата от изучаването на английския език. Подадох му ги.

— Прочетете ги — посъветвах го — и ще видите колко ценен език е този!

Взе ги. Започна да ги прелиства. Видя рисунка на мозък и очите му грейнаха.

Повиках с жест капитана на стражата и му казах да пъхнат Кроуб в някоя от по-хубавите килии, но да не го пускат, преди да заповядам.

Когато му дойдеше времето, щях да го насъскам срещу Хелър. Нали самият Хелър поиска целолог! Усмихнах се.

Дотук успешно се справих със задачите си. Един от стражите дори веднъж ми отдаде чест.

Поисках от капитана да доведат жената от кораба.

С бдителност, приспана през месеците, докато не я бях виждал, бях забравил напълно как ми влияеше присъствието на графиня Крек. Когато застане пред тебе, не можеш да пропуснеш този факт.

Носеше куртка на космонавт с вдигната яка. На краката й видях космонавтски ботуши. Златистата й коса беше сплетена като корона около главата.

Изгледа ме с пронизващите си сивосини очи и попита:

— Добре ли е Джетеро?

Бързо си подредих мислите. Всичко висеше на косъм.

— О, да! — успях да измънкам.

— Нищо ли не му е попречило? — продължаваше разпита си тя.

Сега беше моят шанс. Можех да спечеля само ако изиграя ролята си без грешка. Притиснах с ръка стомаха си.

— Не! — припряно отговорих аз. — Май не се чувствам добре. Трябва да съм изял нещо развалено на обяд.

Аха! Точно попадение! Тя се усмихна едва-едва. Мислеше, че хипнотичните й внушения още ми действат, „бибипката“ проклета! Остави на пода малката чанта, която носеше.

Сега да проуча какво е станало с фалшификатите. Посочих чантата.

— Както виждам, нямате много багаж. Чух, че са претърсили кораба.

Тя въздъхна.

— Да. Снелц качи големия ми куфар в кораба, но те го взеха. И цялата суматоха беше заради някакви си учебни пособия. Сигурно са се усетили, че липсват, и ми изчетоха дълго конско колко незаконно било да разкриваш, че си от друга цивилизация. Твърде неразумни хора. Аз нали не съм от военните! Но не това ми е проблемът. Отнеха ми всички хубави дрехи, които Джетеро ми подари. И нямам нищо свястно за срещата с него. Не бива да ме вижда такава! Но ти ще ми помогнеш да си намеря дрехи, нали така, Солтан?

— Разбира се — отвърнах. А вниманието ми беше приковано във фалшифицираните императорски заповеди, които й дадох. — Нещо друго ценно имаше ли в онзи куфар?

— Не.

— Говоря за императорските документи… нали знаеш…

— О, не се тревожи, Солтан. На сигурно място са.

Ясно. Сигурно ги носи под дрехите. Ще се заема с това по време на операцията.

— Не сте казала на никого за тях, нали?

— Естествено, че не съм — укорително произнесе тя, — нали ти обещах. Дори на Джетеро не споменах за бъдещото му назначение при Императора, нито за обещанието да ме амнистират. Нали не мислиш, че бих нарушила дадената дума?

— Разбира се — успокоих я. Вече чувствах, че овладявам положението. — Но хайде, вие горите от нетърпение да отидете при Джет. Ще ви подготвим бързо. Елате с мен.

Взех кутията със следящите устройства, върху която нямаше никакви обозначения, също шапката и палтото си и й махнах да ме последва.

Тя взе малката си чанта и тръгнахме по тунела.

Отбихме се в гардеробната. Фотографът вече ни чакаше. Връчих му подпечатаната заповед за паспорта, билетите и джобните пари, а той ми ги предаде.

Графиня Крек тръгна покрай редиците окачени дрехи. Но фотографът привлече вниманието й, помоли я да застане пред бяла стена.

Тя не подозираше какво предстои, защото камерата в ръцете му не приличаше на никой познат за нея вид. Но когато той вдигна апарата пред лицето си, тя изведнъж се сети.

— О, не! Само не снимка! — викна тя. — Толкова зле изглеждам!

Твърде късно. Той вече беше щракнал. Втурна се навън.

Докопах една рокля. Синя на големи бели цветя.