Франк Хърбърт - Дюна

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син.“

Той тръсна глава да пропъди гневните си мисли и обърна поглед към космодрума, по чиито очертания като монолитни часови стояха на пост пет от неговите фрегати.

„По-добре закъснение от предпазливост, отколкото…“

Припомни си, че поручикът бе способен човек. Човек, който несъмнено щеше да напредне, напълно предан.

„Нашият върховен падишах-император…“

Ако хората от този западнал гарнизонен град можеха само да зърнат личното послание на императора до неговия „благороден дук“… презрителните намеци за забулените мъже и жени: „…но какво друго може да се очаква от варвари, чиято най-съкровена мечта е да живеят извън определената от закона сигурност на кастовата система?“

В този миг дукът почувствува, че най-съкровената му мечта е да премахне всякакви класови деления и никога повече да не помисли за този ужасен закон. През облаците прах той вдигна очи нагоре, към немигащите звезди, и си помисли: „Около една от тези малки светлинки кръжи Каладън… но аз никога вече няма да видя своята родина.“ Копнежът по Каладън го прободе като остра болка в гърдите. Почувствува, че тази болка не се породи вътре в него, а дойде при него от Каладън. Той не можеше да си наложи да нарече тази безводна пустош Аракис своя родина и се съмняваше дали изобщо някога ще може.

„Трябва да прикривам чувствата си“ — помисли си той. — „Заради момчето. Ако Пол някога трябва да има родина — това ще е неговата родина. Аз може да мисля за Аракис и като за преизподня, в която съм пристигнал преди смъртта си, ала той трябва да открие онова, което ще го вдъхновява. Все нещо трябва да открие.“

Обзе го вълна от самосъжаление, на часа презряна и отхвърлена, и кой знае защо си спомни два реда от стихотворение, което Гърни Халик често си повтаряше…

„Да, тук Гърни ще намери изобилие от падащи пясъци“, помисли си дукът. Централните необработени земи отвъд онези скали, покрити от луната със захарна глазура, бяха пустиня — голи скали, дюни и навян от вятъра прах, ненанесена на никоя карта безводна пустош, по чиято периферия, а може би и навътре в нея тук-там бяха разпръснати селища на свободните. Ако нещо можеше да осигури бъдеще за атреидската династия, това бяха свободните.

Освен ако харконите не бяха успели да заразят и тях със своите отровни замисли.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син.“

Една метална ракета мина съвсем близо до кулата и разтърси парапета под ръцете му. Предпазните капаци се спуснаха пред него и закриха гледката.

„Пристига совалка“ — помисли си. — „Време е да сляза и да се заловя за работа.“ Той се обърна към стълбището зад гърба си и заслиза надолу, към голямата сборна зала, като се стараеше да запази спокойствие и да си сложи необходимата маска за предстоящата среща.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син.“

Когато той пристигна, войниците вече нахлуваха от космодрума в жълтата куполовидна зала. Те носеха преметнати през рамо космически торби и крещяха и вдигаха олелия като ученици, връщащи се от ваканция.

— Ей! Усещаш ли това под копитата си? Това е гравитация, човече! С колко ли „G“ ни дърпа към себе си тази планета! Май с множко! Според книгата девет десети „G“.

Кръстосаният огън на изстрелваните думи изпълни голямата зала.

— Видя ли хубаво тази дупка при кацането? Къде ли е онази плячка, която трябваше да заварим на планетата?

— Харконите са я отмъкнали със себе си.

— На мен ми дай горещ душ и мека постеля!

— Не си ли разбрал, глупако? Тук няма душове. Ще си триеш задните части с пясък.

— Ей! Престанете! Дукът!

През входа на стълбището дукът влезе във внезапно притихналата зала.

Гърни Халик застана начело на тълпата, преметнал торба през рамо и хванал в другата грифа на девет-струнния си балисет. Ръцете му имаха дълги пръсти с големи палци, които с неуловимите си движения изтръгваха толкова нежна музика от балисета.

Дукът наблюдаваше Халик, любуваше се на този грозноват мъжага, забеляза присвитите му очи, в които пробляскваше безжалостно разбиране. Ето един човек, живеещ извън кастовата система, но спазващ всички нейни предписания. Как го беше нарекъл Пол? „Гърни храбрият!“

Рядката русолява коса на Халик прикриваше оголените места по темето му. Широката му уста бе изкривена в насмешлива усмивка, а белегът от камшика от мастилена лоза, разсякъл ръба на долната му челюст, сякаш водеше свой собствен живот. Той се приближи до дук Лито и се поклони.