Франк Хърбърт - Дюна

Изражението на Пол упорито си оставаше мрачно.

— Да сеят недоверие и подозрение в редовете ни и по този начин да отнемат от силата ни — рече той.

— Трябва да говориш насаме с баща си и да го предупредиш за тази възможност — продължи тя.

— Разбирам.

Джесика се обърна към широката ивица филтърно стъкло и се загледа на югозапад, където захождаше слънцето на Аракис — възжълто кълбо, увиснало ниско над скалите.

Пол също се обърна нататък и каза:

— И аз не вярвам да е Хауът. Възможно ли е да е Юи?

— Той не е нито поручик, нито приближен — отвърна тя. — А мога да те уверя, че с такава страст ненавижда харконите, с каквато ги ненавиждаме и ние.

Пол погледна към скалите и се замисли: Не е възможно да е и Гърни… нито Дънкан. Дали не е някой от поручиците? Невъзможно. Те са всички от семейства, които поколения наред са ни били предани — и то не без причина.

Джесика потри чело, усещайки собствената си умора. Толкова много опасности има тук! Тя погледна навън към пожълтелия от филтърното стъкло пейзаж и се зае да го изучава. Отвъд земите на дука се простираше склад за подправката, опасан с висока ограда, с подредени в редица силози, а покрая му, подобно на уплашени паяци, се издигаха като на кокили наблюдателници. Виждаха се най-малко двадесет склада със силози, които стигаха чак до скалите на Защитната стена — строени в редица силози изпъстряха цялата низина.

Филтрираното слънце бавно се потопи отвъд хоризонта. Изгряха звездите. Джесика забеляза една ярка звезда толкова ниско на хоризонта, че се виждаше как примигва ясно и отмерено — една пулсираща светлинка: так-так-так-так-так……

Пол се размърда в сумрачната стая.

Ала Джесика се съсредоточи върху тази единична ярка звезда, осъзнавайки, че тя се е спуснала твърде ниско и сигурно бе дошла от скалите на Защитната стена.

Някой сигнализираше!

Тя се опита да разчете съобщението, ала никога не бе изучавала подобен шифър.

В подножието на скалите изгряха още светлини: малки жълти точици, разпръснати върху фона на синкавия мрак. И една далечна светлинка отляво стана по-ярка и започна да примигва в отговор — тире, точка, примигване!

И изчезна.

Лъжливата звезда в скалите незабавно започна да мига.

Сигнали… те я изпълниха с лошо предчувствие.

„Защо трябваше да използуват светлинни сигнали от единия до другия край на низината“ — запита се тя. — „Защо не можеха да използуват съобщителната мрежа?“

Отговорът бе съвсем ясен. Мрежата сигурно вече се подслушваше от агентите на дук Лито. Светлинните сигнали можеха да означават само едно — тези съобщения се разменяха между негови врагове — между харконски агенти.

На вратата зад гърба им се почука и се чу гласът на служителя на Хауът:

— Всичко е чисто, сър… господарке. Време е да заведем младия господар при баща му.

Дук Лито Атреидски се облегна на парапета на контролната кула в космодрума край Аракийн. Първата нощна луна¤, сплескана сребърна монета, вече се беше издигнала високо над южния хоризонт. Отдолу под нея назъбените скали на Защитната стена проблясваха като пресъхнала захарна глазура, гледана през облаци от прах. Отляво сред мъглата премигваха светлините на Аракийн — жълти… бели… сини.

Той си мислеше за листовките, които бяха вече разлепени по всички населени кътчета на планетата, с подписа му под следното съобщение: „Нашият върховен падишах-император ме натовари да поема владението на тази планета и да сложа край на всички спорове.“

Ритуалното спазване на благоприличието в това начинание го изпълни с чувство на самота. Кого щеше да измами този ненужен бюрократизъм? Не и свободните, разбира се. Нито Малките династии¤, които контролират вътрешната търговия на Аракис… и бяха, кажи-речи, до последния човек оръдия на харконите.

„Те се опитаха да отнемат живота на моя син!“

Трудно сдържаше гнева си.

Той съзря светлините на идващо откъм Аракийн към космодрума превозно средство. Надяваше се това да е патрулът и колата, които водеха Пол. Закъснението го безпокоеше, макар и да знаеше, че е продиктувано от предпазливост от страна на поручика на Хауът.