Франк Хърбърт - Дюна

Вратата срещу дука се отвори шумно. През нея влезе Туфир Хауът, по-състарен и посърнал откогато и да било, мина покрай масата и застана мирно с лице към Лито.

— Господарю — започна той, вперил поглед в една точка над главата на Лито, — току-що научавам как съм ви подвел. Това налага необходимостта да си подам остав…

— О, сядай бързо и престани да се правиш на глупак — рече дукът. Той посочи към стола срещу Пол. — Ако си допуснал грешка, то тя е в подценяването на харконите. Техните прости умове са измислили и проста хитрост. Докато ние не очаквахме прости хитрости. А синът ми положи доста усилия да изтъкне пред мен, че се е справил с всичко това главно благодарение на твоето обучение. Там си успял. — Той потупа облегалката на празния стол. — Хайде, сядай!

Хауът се тръшна на стола.

— Но…

— Повече не желая да слушам нищо по този въпрос — рече дукът. — Случаят е приключен. Имаме по-належаща работа. Къде са другите?

— Помолих ги да почакат навън, докато аз…

— Повикай ги да влязат.

Хауът се вгледа внимателно в очите на Лито.

— Ваше величество, аз…

— Много добре знам кои са верните ми приятели, Туфир — рече дукът. — Повикай хората да влязат.

Хауът преглътна.

— Незабавно, господарю. — Той се завъртя на стола и се провикна към отворената врата: — Гърни, доведи ги.

Халик въведе в залата строените в редица мъже — щабните офицери с неумолимо сериозен вид, следвани от по-младите помощници и специалисти — сред тях се долавяше нетърпение. Краткотраен шум от тътрене на крака огласи стаята, докато мъжете заемаха местата си. Около масата се разнесе лек мирис на рачаг.

— За онези, които желаят, има кафе — рече дукът. Той огледа внимателно хората, като си мислеше: „Добър екип са. При подобен род война човек би могъл да попадне и на много по-лош.“ Изчака да донесат кафето от съседната стая и да го сервират и забеляза умората по някои лица.

После постави маската си на спокойна деловитост, изправи се и с леко почукване с пръст по масата ги призова към внимание.

— И така, господа — започна той, — нашата цивилизация, изглежда, дотолкова е привикнала към нашествието, че не сме в състояние да изпълним една най-обикновена заповед на императора, без да се обадят изневиделица старите привички.

Около масата се разнесе сдържан смях и Пол осъзна, че баща му бе казал най-подходящите думи с най-подходящия тон, за да повдигне настроението в залата. Дори загатнатата умора в гласа му бе точно отмерена.

— Смятам, че първо можем да научим дали Туфир има да добави нещо към доклада си за свободните — рече дукът. — Туфир?

Хауът вдигна поглед.

— Бих искал да засегна някои икономически въпроси след общия си доклад, ваше величество, ала вече мога да кажа, че все повече и повече се убеждавам, че свободните са съюзници, от които се нуждаем. Сега те изчакват да разберат дали могат да ни се доверят, но отношението им изглежда твърде искрено. Изпратиха ни подарък — влагосъхраняващи костюми, тяхно собствено производство, и… географски карти на някои пустинни области около крепости, изоставени от харконите. — Той сведе очи към масата. — Сведенията от разузнаването им се оказаха напълно достоверни и ни оказаха съществена помощ във взаимоотношенията с Арбитъра на промяната. Изпратили са ни и някои второстепенни неща — накити за лейди Джесика, подправка, напитки, бонбони и лечебни средства. Тъкмо сега моите хора обработват пратката. Видно е обаче, че няма измама.

— Ти като че ли харесваш тези хора, Туфир? — запита един мъж от другия край на масата.

Хауът се обърна, за да застане с лице към питащия.

— Дънкан Айдахо твърди, че са достойни за възхищение.

Пол погледна баща си, после пак Хауът и се осмели да зададе въпрос:

— Имаш ли някакви нови данни за числеността на свободните?

Хауът погледна Пол.

— Ако се съди по преработката на хранителни продукти и по някои други данни, Айдахо преценява, че посетеният от него пещерен комплекс се състои общо от около десет хиляди души. Техният вожд заявил, че управлява заслон¤ от две хиляди домакинства. Имаме основание да смятаме, че съществуват изключително много такива общности. Както изглежда, всички те служат на някой си Лайът.

— Това е нещо ново — отбеляза дукът.

— Може и да греша, ваше величество. Има неща, които ни карат да мислим, че този Лайът може и да е местно божество.

Още един човек от другия край на масата се окашля и запита:

— Сигурно ли е, че имат вземане-даване с контрабандистите?