Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

— Четири земни години — отговори мъжът, който до този момент бе мълчал.

Радамант Немес повдигна тънките си вежди, по-скоро въпросително, отколкото от изненада.

— И все пак Техноцентърът знаеше къде съм…

— Техноцентърът знаеше къде си — каза другата жена. Гласът и изражението на лицето й бяха абсолютно еднакви с тези на спасената. — Техноцентърът знаеше също, че си се провалила.

Немес едва забележимо се усмихна.

— Значи тези четири години са били наказание.

— Напомняне — поправи я мъжът, който я бе изтеглил от скалата.

Радамант Немес направи две крачки, сякаш проверяваше способността си да пази равновесие. Гласът й бе спокоен.

— Тогава защо дойдохте сега за мен?

— Заради момичето — отвърна другата жена. — То се връща. Ние трябва да възобновим мисията ти.

Немес кимна.

Мъжът, който я беше спасил, постави длан върху слабото й рамо.

— И те моля да си помислиш за това — каза той, — че четири години, погребана в огън и камък, няма да са нищо в сравнение с онова, което можеш да очакваш, ако отново се провалиш.

Немес продължително го изгледа, без да отговори. После със съвършено отмерено движение се извърна от лавата и пламъците и четиримата в абсолютен синхрон закрачиха към спускателния кораб.

На пустинния свят Мадредедиос, на високото плато, наречено Ляно Естакадо заради атмосферните генераторни пилони, пресичащи като решетка пустинята на равни, десеткилометрови интервали, отец Федерико де Соя се готвеше за ранната утринна меса.

Пустинното градче Нуево Атлан имаше по-малко от триста жители — предимно мирски миньори в бокситните мини, очакващи да умрат преди да се приберат вкъщи, смесени с неколцина покръстени марияисти, които с мъка изкарваха прехраната си като пастири на коргори в отровната пустош — и отец де Соя знаеше точно колко души ще има в параклиса за ранната меса: четирима — възрастната г. Санчес, старата вдовица, за която се говореше, че шейсет и две години преди това е убила съпруга си по време на прашна буря, близнаците Перел, които — поради неизвестни причини — предпочитаха старата, порутена черква пред чистия и климатизиран параклис на компанията в миньорския резерват, и тайнственият старец с обезобразено от радиация лице, който коленичеше на последния ред и никога не взимаше причастие.

Бушуваше прашна буря — тук винаги бушуваше прашна буря — и отец де Соя трябваше тичешком да вземе последните трийсет метра от кирпичения си енорийски дом до черковната ризница, покрил главата и раменете си с качулка от прозрачна фибропластмаса, за да предпази расото и квадратната си шапка, пъхнал молитвеника дълбоко в джоба си. Всяка вечер, когато сваляше расото или окачваше шапката си на закачалката, пясъкът се стичаше от тях като червен водопад, като засъхнала кръв от строшен пясъчен часовник. И всяка сутрин, когато отваряше молитвеника си, между страниците скърцаше пясък и полепваше по пръстите му.

— Добро утро, отче — каза Пабло, когато свещеникът припряно влезе в ризницата и затвори пропуканата херметична врата.

— Добро утро, Пабло, мой най-верни дяконе — отвърна отец де Соя. Всъщност, мислено се поправи свещеникът, Пабло беше единственият му дякон. Простодушие дете — простодушие в древния смисъл на думата, не особено умно, както и в смисъл на честно, искрено, вярно и добро, — Пабло бе там, за да помага на де Соя да отслужва месата всяка делнична сутрин в 0630 ч. и два пъти в неделя — макар че на ранната неделна меса идваха само същите четирима души, а втората посещаваха и дванайсетина миньори.

Момчето кимна и отново се усмихна. Усмивката му изчезна за миг, докато навличаше чистата, колосана стола върху робата си на дякон.

Отец де Соя мина покрай детето, като разреши тъмната му коса, и отвори високия шкаф. Утрото беше също толкова тъмно, колкото и нощта във височинната пустиня, тъй като прашната буря бе погълнала изгрева и единствената светлина в студената гола стая идваше от премигващата лампа. Де Соя коленичи, сериозно се помоли за миг и започна да облича професионалните си одежди.

В продължение на две десетилетия като отец-капитан де Соя от мирския флот, командир на фотонни кораби като „Балтазар“, Федерико де Соя се бе обличал в униформи, чийто единствен признак за свещеническия му сан бяха кръстът и якичката. Бе носил пласкевна бойна броня, космически костюми, тактически комуникационни импланти, инфоравнинни очила, богоръкавици — всички отличия на капитан на фотонен кораб, — но нито едно от тези неща не го бяха трогвали колкото тези прости дрехи на енорийски свещеник. През четирите години, откакто бяха отнели капитанския ранг на отец-капитан де Соя и го бяха свалили от служба във флота, той преоткри първоначалното си призвание.