Дан Симънс: Триумфът на Ендимион

— Внимателно — каза единият от мъжете, когато тримата поеха надолу по склона към реката. — Моновлакната, които е опънала тук, би трябвало още да си стоят.

Стройната жена кимна и извади от течнопреновия калъф, който носеше, лазерно оръжие. Тя настрои лъча на най-широко разпространение и го прокара над реката. Невидимите влакна заблестяха като паяжина на утринната роса. Те пресичаха реката и се увиваха около скалите, изчезваха под водата и отново изплуваха от бялата пяна.

— Там, където трябва да работим, няма влакна — съобщи жената, когато изключи лазера. Тримата пресякоха нисък участък до реката и се изкачиха по скалист склон. Тук гранитът беше стопен и се бе стекъл надолу като лава по време на опустошаването на Божия горичка, но на един от терасираните скалисти склонове имаше още по-скорошни следи от катастрофа. До върха на една от скалите на десет метра над реката беше прогорен кратер. Съвършено кръгла, врязана на половин метър под равнището на скалата, дупката имаше диаметър пет метра. Откъм югоизточната й страна, където надолу към реката се бе стекъл водопад от стопена скала, се бяха образували естествени стъпала от черен камък. Скалният пълнеж на кръглия кратер на върха бе по-тъмен и гладък и приличаше на полиран оникс в гранитна пота.

Един от мъжете влезе във вдлъбнатината, легна в цял ръст върху гладкия камък и прилепи ухо до скалата. Секунда по-късно той се изправи и кимна на другите двама.

— Да се връщаме — каза жената и докосна лентата на инфотерма на китката си.

Тримата бяха направили пет крачки назад, когато изстреляното от космоса копие от чиста енергия прогори въздуха. Птиците и дървесните създания в гъстата гора панически се втурнаха да бягат. Въздухът за секунди се йонизира и се свръхнагорещи, разпращайки във всички посоки ударна вълна. Клони и листа избухнаха в пламъци на петдесет метра от мястото на контакт на лъча. Конусът от чиста светлина точно съответстваше на диаметъра на кръглата дупка в скалата и превърна гладкия камък в езеро от течен огън.

Двамата мъже и жената дори не трепнаха. Космическите им костюми започнаха да тлеят от ужасната топлина, но специалната материя не се запали. Нито пък плътта им.

— Време е — заяви жената сред рева на енергийния лъч и придобиващия все по-големи размери пожар. Златистият лъч изчезна. Вихрено нахлу горещ въздух, за да запълни вакуума. Вдлъбнатината в скалата представляваше кръг от клокочеща лава.

Един от мъжете застана на едно коляно и като че ли се заслуша. После кимна на другите и се фазоизмести. В един миг беше от плът, кост, кръв, кожа и коса, в следващия — хромирано-сребриста скулптура във формата на човек. Синьото небе, пламтящата гора и езерото от течен огън съвършено се отразяваха върху преливащата му сребриста кожа. Той пъхна едната си ръка във втечнения камък, наведе се, бръкна още по-надълбоко и после се дръпна назад. Сребристата му длан изглеждаше така, сякаш се бе сляла с повърхността на друга сребриста човешка фигура — само че на жена. Мъжката хромирана скулптура изтегли женската хромирана фигура от съскащия, хвърлящ пръски котел с лава и я отнесе на петдесет метра до място, където тревата не гореше и камъкът бе достатъчно студен, за да издържи тежестта им. Другият мъж и жената ги последваха.

Мъжът се измести от хромирано-сребристата си форма и секунда по-късно фигурата, която носеше, направи същото. Жената, изплувала от живака, сякаш беше близначка на късокосата жена в космическия костюм.

— Къде е детето на кучката? — попита спасената. Някога се бе наричала Радамант Немес.

— Няма го — отвърна спасителят й. Двамата с другия мъж можеха да са братя или клонинги. — Минаха през последния телепортатор.

Радамант Немес леко сбърчи лице. Тя свиваше пръсти и мърдаше ръце, сякаш се опитваше да преодолее изтръпване в крайниците си.

— Поне успях да убия проклетия андроид.

— Не — възрази другата жена, нейната близначка. Тя нямаше име. — Те заминаха със спускателния кораб на „Рафаил“. Андроидът загуби едната си ръка, но автохирургът запази живота му.

Немес кимна и погледна назад към скалистия склон, по който продължаваше да се стича лава. Блясъкът на пожара осветяваше лъскавата паяжина от моновлакно над реката. Гората зад тях гореше.

— Там… не беше… приятно. Не можех да се движа с цялата сила на корабното копие, което ме изгаряше, и после не успях да се фазоизместя с цялата тази скала около мен. Трябваше невероятна концентрация, за да запазя енергията си и да поддържам активен фазоизместващ интерфейс. Колко време бях заровена там?