Лусус. Това трябваше да е Лусус.
Бях срещал лусусианци: богати ловци, дошли на Хиперион на лов за патици, още по-богати комарджии в казината на Деветте опашки, където бях работил като крупие, дори неколцина изгнаници в нашата част на планетарната гвардия, най-вероятно престъпници, бягащи от мирското правосъдие. Всички те приличаха на тези расли при висока гравитация, ниски, набити, изключително мускулести мъже, които правеха кросове по алеите и крайречните улици като някакви примитивни, но мощни парни машини.
Очевидно никой не обръщаше каквото и да е внимание нито на каяка ми, нито на самия мен. Това ме изненада: от гледна точка на местните аз трябва да се бях появил от нищото, материализирайки се под телепортала зад мен.
Погледнах назад и разбрах защо появата ми е останала незабелязана. Телепорталът беше стар, разбира се, част от падналата Хегемония и някогашната река Тетида и арката бе вградена в стените на Кошерния град — платформи и алеи осейваха повърхността му и висяха над него, — така че този сектор от канала или реката точно под арката бе единствената видима част от този град, която лежеше в дълбока сянка. В момента, в който погледнах назад, малка моторна лодка се появи от тази сянка, попадна в блясъка на висящите над речния път лампи и като че ли изникна отникъде, също като мен преди това.
Навлечен с пуловер и яке, здраво увит с найлоновата изолация на малкия каяк, аз навярно изглеждах също толкова набит, колкото и лусусианците, които виждах от двете си страни. Мъж и жена на реактивни ски ми махнаха, когато префучаха покрай мен.
Махнах им в отговор.
— Иисусе — отново промълвих аз, по-скоро молитвено, отколкото богохулствено. Този път инфотермът не коментира.
Тук ще прекъсна.
Въпреки стимулиращия ме да побързам цианиден газ, който всеки момент можеше да засъска в шрьодингеровата котешка кутия, в този момент от разказа се изкушавах подробно да опиша пътуването си сред световете. И наистина, откакто четири стандартни години по-рано двамата с Енея бяхме пристигнали на безопасната Стара Земя, то много се доближаваше до действително приключение.
През трийсетината стандартни часа, откакто Енея категорично беше съобщила за незабавното ми заминаване през телепортатор, аз естествено бях предполагал, че пътуването ще е подобно на предишното — от Ренесанс Вектор до Старата Земя, през пусти или изоставени земи, през светове като Хеброн, Нова Мека, Божия горичка и безименни планети като онази джунгла, където бяхме оставили кораба на Консула. На една от няколкото планети, с чиито обитатели се бяхме срещнали — по ирония на съдбата на Mare Infinitum, рядко заселеният океански свят, — сблъсъкът ни имаше катастрофални последствия и за двете страни: аз взривих по-голямата част от плаващата им платформа, а те ме заловиха, намушкаха, простреляха и едва не ме удавиха. По време на всичко това загубих някои от най-ценните неща, които бяхме взели със себе си за пътуването, включително древното хокингово килимче, предавано от ръка на ръка от дните на легендата за Сайри и Мерин, и също толкова древния 45-калибров пистолет, който ми се искаше да вярвам, че някога е принадлежал на майката на Енея Брон Ламиа.
Но през по-голямата част от пътуването ни река Тетида носеше трима ни с Енея и А. Бетик през пусти земи — зловещо пусти на Хеброн и Нова Мека, сякаш някакъв ужас бе унищожил населението — и ние бяхме оставени на мира.
Но не и тук. Лусус бе жив и кипящ. За първи път разбирах защо тези планетарни плетеници са наречени „кошери“.
Когато пътувахме през безлюдни райони, ние с момичето и андроида можехме да правим каквото поискаме. Сега, сам и на практика невъоръжен в малкия си каяк, аз махах на мирските полицаи и преродените лусусиански свещеници, които минаваха покрай мен. Тук каналът беше широк не повече от трийсет метра, бреговете му бяха облицовани с бетон и пластмаса, нямаше притоци и скрити места. Под мостовете и прелезите падаха сенки, също като под телепортала нагоре по течението, но речният трафик минаваше през тях в постоянен поток. Нямаше къде да се скрия.
За първи път се замислих за безумието на телепортаторното пътуване. Дрехите ми бяха чуждоземни и щяха да привлекат вниманието, веднага щом излезех от каяка. Тялото ми не приличаше на лусусианско. Хиперионският ми диалект щеше да се различава от местния. Нямах пари, идентификационен чип, книжка за управление на ЕМПС и кредитни карти, мирски енорийски документи и местожителство. Когато спрях за малко каяка до някакъв крайречен бар — от вентилаторите се носеше миризма на пържоли на скара или подобна храна и караше слюнките ми да текат, а дъхът на мая загатваше за пивоварни и студена бира, — аз разбрах, че почти със сигурност ще ме арестуват две минути след като вляза в подобно заведение.
Читать дальше