Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Продължихме да кръжим и да се издигаме. От време на време губехме инерция, но после отново се изкачвахме. По-долните пластове на топлото течение ни отвяваха на изток, но ние следвахме последния съвет на Ломо и устоявахме на изкушението да завием към целта си — все още не бяхме набрали достатъчно височина, за да изминем осемдесеткилометровото разстояние.

Сблъсъкът с топлото течение беше като внезапно навлизане в бързеи с каяк. Крилото на Енея първо попадна в него и аз видях жълтата тъкан да се разтърсва, сякаш от яростен вятър, после алуминиевата рамка силно се огъна. В този момент двамата с А. Бетик навлязохме в него и единственото, което можехме да направим, бе да се задържим в хоризонтално положение на ремъците си зад контролния лост и да продължим да кръжим, за да набираме височина.

— Трудно е — разнесе се в ухото ми гласът на Енея. — Иска ми се да се откъснем и да полетим на изток.

— Не можем — задъхано отвърнах аз, като отново насочих парапланера към течението и се издигнах вертикално от внезапен порив на вятъра.

— Зная — напрегнато каза Енея. Бях на сто метра от нея, но можех да видя малката й фигура, натиснала контролния лост и изпънатите й назад крака.

Огледах се наоколо. Яркото слънце беше заобиколено с ореол от ледени кристали. Хребетите почти не се виждаха, най-високите върхове вече бяха на кликове под нас.

— Как е А. Бетик? — попита Енея.

Извих се и се помъчих да го видя. Андроидът кръжеше над мен. Очите му изглеждаха затворени, но можех да забележа, че мести контролния лост. Синята му кожа блестеше от скреж.

— Добре е, струва ми се — отвърнах аз. — Енея?

— Да?

— Има ли вероятност Мирът да засече разговора ни? — Комуникационният дисков дневник бе в джоба ми, но бяхме решили да не го използваме, докато не дойде време да повикаме кораба. Щеше да е глупаво, ако ни заловяха или убиеха, защото бяхме използвали комуникаторите на пластокостюмите.

— Не — задъхано отвърна Енея. Въпреки осмозните маски и дихателните матрици, втъкани в пластокостюмите, въздухът беше рядък и студен. — Комуникационните влакна имат много малък обсег. Най-много половин клик.

— Тогава не се отдалечавай — казах аз и се съсредоточих върху набирането на още неколкостотин метра, преди почти безшумният вятър, който ме шибаше, силно да изтласка крилото ми на изток.

Още няколко минути и ние вече не можехме да се съпротивляваме на мощното течение в тази река от въздух.

— Да тръгваме! — извика Енея, забравила, че чувам и най-тихия й шепот.

Можех да видя, че А. Бетик отваря очи и ми дава знак с палци нагоре. В същия миг течението отнесе собствения ми парапланер на изток. Въпреки че звуците тук бяха приглушени, ние сякаш с рев се носехме във въздуха с невероятна скорост. Жълтото крило на Енея летеше на изток като стрела на арбалет. Андроидът я следваше. Аз се мъчех с контролния лост, осъзнал, че нямам сили да променя курса дори само с един градус и просто го държах, докато течението ни носеше надолу в кипящата река от въздух. Тай Шан сияеше пред нас, но сега ние бързо губехме височина, а планината все още беше далеч. Километри под нас, под мусоновото море от бели облаци, кипяха невидими, но очакващи ни зеленикавите фосгенови пари на киселинния океан.

Мирските власти в системата Тян Шан бяха объркани.

Когато получи на „Ибрил“ странния пулсов алармен сигнал от мирския анклав при Шивлинг, капитан Уолмак се опита да се свърже с кардинал Мустафа и другите, но не успя. Минути по-късно той беше пратил боен спускателен кораб с двайсетина морски пехотинци, включително трима медици.

Докладът по теснолъчевия канал бе смущаващ. Заседателната зала в гомпата била превърната в кървава каша. Навсякъде имало човешка кръв и вътрешности, но единственото оцеляло тяло принадлежало на великия инквизитор, който бил осакатен и ослепен. Те анализирали най-голямото количество артериална кръв и открили, че е на отец Фарел. Другите кървави локви били от архиепископ Брек и неговия секретар Льоблан. Но труповете ги нямало. Нито кръстоидите. Медиците докладваха, че кардинал Мустафа е в кома, дълбок шок и има опасност от смъртен изход. Те стабилизирали състоянието му, доколкото можели и питаха дали да го оставят да умре, за да го възкресят по-късно, или да го вкарат в автохирурга на спускателния кораб и да се помъчат да го спасят, макар че щяха да минат няколко дни, докато дойдеше в съзнание и можеше да опише нападението. Имало и трета възможност: да го включат на животоподдържащи системи, с помощта на лекарства да го изкарат от комата и да го разпитат за минути — като през това време пациентът щял да страда от ужасни болки и да е на ръба на смъртта.