Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Събудих се от тънък сноп слънчеви лъчи. Бях се проснал върху няколко провиснали клона само на сантиметри над вихрещата се сива повърхност на водата. Все още беше сумрачно. Предположих, че съм проспал деня и ме очаква поредната безкрайна нощ. Дъждът продължаваше да вали, но вече съвсем слабо. Бе горещо като в тропиците, макар че треската не ми позволяваше да преценя температурата, а влажността беше много висока.

Болеше ме цялото тяло. Трудно можех да разгранича тъпата болка в счупения крак от тази в главата, гърба и корема ми. Чувствах черепа си така, сякаш вътре имаше живачна топка, която силно ме блъскаше дълги секунди след като бях завъртял глава. Гадеше ми се и ми се виеше свят, но вече нямаше какво да повръщам. Провесих се на плетеницата от клони и се замислих за прелестите на приключенията.

„Следващия път, когато искаш някой да изпълни някаква задача, хлапе, прати А. Бетик.“

Светлината не отслабваше, но и не се усилваше. Обърнах се и се загледах във водата под мен: сива, развълнувана от въртопи, носеща останки от палмови листа и мъртва растителност. Не успях да забележа нито следа от каяка или параплатното. Очевидно всичко, което бе паднало във водата през дългата нощ, отдавна беше отнесено.

Приличаше на наводнение, на пролетното прииждане на блатата над залива Тошахи на Хиперион, когато се наслагваха наносите за цялата година. Знаех, обаче, че тази наводнена гора, тази безкрайна мочурлива джунгла спокойно може да е постоянното състояние на нещата тук. „Където и да е това «тук».“

Водата бе тъмна като сивкаво мляко и дъното можеше да е както на няколко сантиметра, така и на десетки метри. Изчезващите в нея дънери ни най-малко не загатваха за дълбочината. Течението беше бързо, но не толкова, че да ме отнесе, ако се хващах здраво за клоните, ниско увиснали над повърхността. С малко късмет, ако нямаше нещо подобно на хиперионските кални мехури или кърлежи-вампири, навярно щях да успея да прегазя до… донякъде.

„За да газиш във водата ти трябват два крака, Рол, мой човек. В твоя случай по-скоро ще ти се наложи да подскачаш на един крак в тинята.“

Добре тогава, щях да подскачам на един крак в тинята. Хванах се с две ръце за клона над мен и спуснах левия си крак в течението, като оставих десния отпуснат върху широкия клон, на който лежах. Това предизвика нови болки, но аз упорствах, спуснах стъпалото си в гъстата вода, после глезена и прасеца си, после коляното, после се обърнах да видя дали ще мога да се изправя… подлакътниците и бицепсите ми се напрягаха, счупеният ми крак се изплъзваше от клона с все по-усилваща се болка, която ме караше да се задъхвам.

Дъното беше на по-малко от метър и половина. Можех да се изправя на здравия си крак, докато вълните се плискаха в кръста и гърдите ми. Водата бе топла и като че ли облекчаваше болките ми.

„Всички онези симпатични, мили микроби в този топъл бульон, много от които мутирали от дните на семенните кораби. Те облизват пържолите си, Рол, старо момче.“

— Млъквай — тъпо казах аз и се огледах наоколо. Лявото ми око беше подуто и покрито с гурели, но можех да виждам с него. Болеше ме главата.

Докъдето ми стигаше погледът, безкрайни дървесни дънери се издигаха от сивата вода към сивия дъждец. Увисналите палмови листа и клони бяха толкова тъмносивозелени, че изглеждаха почти черни. Някъде наляво като че ли бе малко по-светло. А и тинята в тази посока беше малко по-твърда.

Поех нататък, като местех левия си крак, докато прехвърлях ръце от клон на клон. Понякога се привеждах под листата, понякога се извивах настрани като бавно движещ се тореадор, за да не се сблъскам с носещи се по течението клони и други останки. Часовете се нижеха един след друг. Но нямаше какво друго да направя.

Наводнената джунгла завършваше и се превръщаше в река. Увиснах на последния клон, като усещах, че течението се мъчи да отнесе здравия ми крак изпод мен, и се взрях в безкрайните простори сива вода. Бряг не се виждаше — не защото водата беше безбрежна (течението и въртопите, които се движеха отдясно-наляво, показваха, че това е река, а не езеро или океан), а защото мъглата или ниските облаци се стелеха почти над самата повърхност и скриваха всичко на повече от сто метра разстояние. Сива вода, сиво-зелени увиснали дървета, тъмносиви облаци. Като че ли още повече се смрачаваше. Нощта наближаваше.

Повече не можех да вървя на един крак. Треската ми се усилваше. Въпреки горещината на джунглата, зъбите ми тракаха и ръцете ми почти непреодолимо трепереха. Някъде по време на бавното ми напредване из тинята бях усложнил счупването до такава степен, че ми се искаше да крещя. Не, признавам, че наистина бях крещял. Отначало тихо, но с напредването на часовете, усилването на болката и влошаването на положението започнах да викам стихове и стари маршове от планетарната гвардия, после мръсни стихотворения, които бях научил на шлеповете по река Канс, и накрая нечленоразделни крясъци.