Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Отърсих се от носталгията и отново заопипвах с ръка. Накрая се хванах за въжетата, които висяха като тънки вени около мен. Това помогна. Трябва стабилно да се бяха закрепили за по-горните клони, защото издържаха тежестта ми, докато се мъчех да намеря опора с левия си крак върху хлъзгавото фибростъкло, за да освободя десния от останките.

От болка отново загубих съзнание за няколко секунди… бе също толкова силна, колкото и от бъбречния камък в най-ужасните ми моменти, само че ме връхлиташе на вълни… но когато отново събрах мислите си, вече се бях вкопчил в увития като спирала дънер на палмата. Няколко минути по-късно вятърът силно разлюля джунглата и каякът падна в мрака долу на парчета. Само някои останаха да висят на все още здравите найлонови въжета.

„А сега какво?“

Навярно трябваше да чакам утрото.

„Ами ако на този свят няма утро?“

Тогава да чакам болката да утихне.

„Защо трябва да утихва? Счупената бедрена кост очевидно дразни нервите и мускулите. Имаш силна треска. Бог знае колко време си лежал тук под дъжда в безсъзнание, с рани, открити за всеки убийствен микроб, който реши да влезе вътре. Може да започне гангрена. Тази смрад на гниеща растителност, която усещаш, може да стане твоя.“

Гангрената не започва чак толкова бързо, нали?

Никакъв отговор.

Опитах се да увисна на дънера с лявата си ръка и да опипам бедрото си с дясната, но и най-лекото докосване ме караше да се олюлявам и стена. Ако отново припаднех, спокойно можех да се пусна от този клон. Заех се да про-веря долната част на десния си крак: беше изтръпнал на повечето места, но изглеждаше невредим. Навярно бе счупена само бедрената кост.

„Обикновено счупване, Рол? На свят, покрит с джунгла, в буря, която може да продължи вечно. Без медицински комплект, без възможност да запалиш огън, без инструменти, без оръжие. Просто счупен крак и силна треска. Е, добре… стига наистина да е обикновено счупване.“

Млъквай, мамка ти.

Докато дъждът продължаваше да ме шиба, претеглих възможностите си. Да остана тук през останалата част от нощта… която можеше да е от десет минути до трийсет часа… или да се опитам да се спусна на земята?

„Къде дебнат хищниците? Отличен план.“

Казах да млъкваш. Долу можех да се скрия от дъжда, да намеря меко място, на което да положа крака си, да събера клони и лиани, за да направя шина.

— Добре — гласно казах аз и заопипвах наоколо в мрака, за да намеря въже, лиана или клон и да започна спускането си.

Предполагам, че това ми отне два-три часа. Възможно е да е било два пъти по-дълго или по-кратко. Светкавиците бяха престанали и в пълния мрак щеше да е почти невъзможно да откривам за какво да се хвана, но над гъстата джунгла се появи някакво странно, слабо, почти недоловимо червеникаво сияние, което позволи на очите ми да се приспособят достатъчно, за да намират тук въже, там лиана или здрав клон.

„Изгревът?“ Едва ли. Сиянието изглеждаше толкова слабо и разсеяно, че почти сякаш имаше химически произход.

Предполагах, че съм на около двайсет и пет метра височина. Гъстите клони затрудняваха спускането ми чак до долу, но острите като бръсначи палмови листа постепенно оредяваха. Земя нямаше. След като си починах между два клона и се възстанових от болката и замаяността си, отново продължих да се спускам, само за да открия под себе си Развълнувана водна повърхност. Бързо изтеглих крака си иагоре. Червеникавото сияние бе достатъчно ярко, за да видя, че водата ме заобикаля отвсякъде, мощни течения, носещи се между усуканите дървесни стволове, въртопи от черна течност, напомняща на нефт.

— Мамка му — изпъшках. Тази нощ повече нямаше да правя каквото и да е. Смътно ми дойде наум мисълта да построя сал. Бях на друг свят, така че в двете посоки на течението трябваше да има телепортатор. Някак щях да се добера до него. Веднъж вече бях строил сал.

„Да, когато беше здрав, сит, с два крака и инструменти… като брадва и лазерно фенерче. Сега дори нямаш два крака.“

Моля те, млъквай. Моля те.

Затворих очи и се помъчих да заспя. Треперех от треска. Не й обръщах внимание и си мислех за историите, които щях да разкажа на Енея, когато отново се срещнехме.

„Ти всъщност не вярваш, че пак ще я видиш, нали?“

— Млъквай, мамка ти — повторих аз. Гласът ми се загуби сред дъжда, изливащ се върху листака на джунглата, и сред шума на бушуващата вода половин метър под мен, Съзнавах, че би трябвало да се покатеря няколко метра нагоре по клоните, по които току-що се бях спуснал с такива болки и усилия. Водата можеше да се издигне. Навярно щеше да се издигне. Каква ирония да преодолея толкова препятствия, само за да направя гибелта си още по-лесна. Щеше да е по-добре да съм три-четири метра по-нависоко. Щях да започна да се катеря след минута. Само да си поема дъх и да поуспокоя малко пристъпите на болка. Най-много две минути.