Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Огледах се наоколо. Светлината на фенера беше достатъчна, за да изпълни малката палатка, но навън бе тъмно и вятърът виеше.

— В такъв случай Техноцентърът може да достигне дотук?

Енея поклати глава. Вече бяхме водили този разговор. Тогава не бях разбрал концепцията. Не я разбирах и сега.

— Тези киборги са свързани с ИИ, които всъщност не са част от Техноцентъра — отвърна тя. — Личността на господин Райт не беше част от него. Също и баща ми… вторият киборг на Кийтс.

Тъкмо този момент все не можех да разбера.

— В „Песните“ се казва, че киборгите на Кийтс — включително баща ти — са били създадени от Ъмон, ИИ от Техноцентъра. Ъмон е казал на баща ти, че киборгите са експеримент на Техноцентъра.

Енея се изправи и се приближи до отвора на заслона. Вятърът огъваше брезента от двете страни, но палатката запазваше формата си и не позволяваше на пясъка да прониква вътре. Беше построила дома си добре.

— Чичо Мартин е написал „Песните“ — отвърна тя. — Казал е истината, доколкото е можел. Но е имало неща, които не разбира.

— Аз също — признах аз и се отказах да разговарям повече на тази тема. Приближих се и прегърнах Енея, усещайки фините промени, настъпили в гърба, рамото и ръката й от първия път, когато четири години преди това я бях прегърнал. — Честит рожден ден, хлапе.

Тя вдигна поглед към мен и отпусна глава на гърдите ми.

— Благодаря ти, Рол.

От първата ни среща в младата ми приятелка бяха настъпили и други промени. Тогава тя тъкмо навършваше дванайсет стандартни години. Бих могъл да кажа, че през тези години е станала жена, но въпреки заоблените й хълбоци и ясно очертаващите се гърди под стария анцуг, който носеше, аз все още не я възприемах като жена. Вече не беше дете, разбира се, но все още не бе и жена. Беше… Енея. Блестящите й, тъмни очи бяха същите — интелигентни, въпросителни, малко тъжни от някаква тайна, която знаеше — и усещането за физически допир, когато насочеше погледа си към мен, бе също толкова силно, колкото винаги. През последните няколко години кестенявата й коса беше станала малко по-тъмна, миналата пролет я бе подстригала — сега беше по-къса от моята по времето, когато преди дванайсет години служех в планетарната гвардия на Хиперион, и като поставех ръка върху главата й, косата й едва се подаваше между пръстите ми, — но можех да видя в нея проблясъка на старите руси кичури, показали се след дългите дни на работа под слънцето на Аризона.

Докато стояхме, заслушани в навяващия и стържещ брезента пясък — А. Бетик беше само безмълвна сянка зад нас, — Енея хвана ръката ми в дланите си. Този ден можеше и да е на шестнайсет, по-скоро млада жена, отколкото момиче, но ръцете и все още бяха съвсем мънички в моята голяма длан.

— Рол? — каза тя.

Погледнах я и зачаках.

— Ще направиш ли нещо за мен? — тихо, съвсем тихо попита Енея.

— Да. — Не се поколебах нито за миг.

Тогава тя стисна дланта ми и се взря в очите ми.

— Ще направиш ли утре нещо за мен?

— Да.

Енея нито свали погледа си, нито пусна ръката ми.

— Ще направиш ли всичко за мен?

Този път вече се поколебах. Знаех какво може да означава такава клетва, макар че това странно и прекрасно дете никога не ме бе молило да направя всичко за него — не ме беше молило да дойда заедно с него на тази безумна одисея. Това бе нещо, което бях обещал на стария поет, на Мартин Силенъс, още преди да срещна Енея. Знаех, че има неща, които не съм в състояние да се насиля да извърша. Но на първо място сред тези неща стоеше фактът, че не можех да откажа нищо на Енея.

— Да — отвърнах аз, — ще направя всичко, каквото поискаш. — В този момент разбрах, че съм загубен… и възкръснал.

Енея не каза нищо, само кимна, стисна за последен път ръката ми и се обърна назад към светлината, тортата и нашия чакащ ни приятел-андроид. На следващия ден щях да науча какво всъщност означава молбата й и колко трудно ще ми е да изпълня обещанието си.

Ще спра за момент. Разбирам, че може да не знаете за мен, освен ако не сте чели първите неколкостотин страници от разказа ми, които вече не съществуват другаде, освен в паметта на това перо, тъй като трябваше да рециклирам микропергамента, върху който ги бях написал. На онези загубени страници казах истината. Или поне истината, каквато тогава ми бе известна. Или поне се опитах да кажа истината. В общи линии.

След като рециклирах микропергаментовите страници на онзи първи опит да разкажа историята на Енея и тъй като изобщо не съм загубвал перото от погледа си, трябва Да допусна, че никой не ги е чел. Фактът, че бяха написани в шрьодингерова котешка кутия в изгнаническа орбита около пустинния свят — Армагаст — котешката кутия е само обвивка от фиксирана енергия, задържаща моята атмосфера, устройствата за рециклиране на въздух и храна, леглото, масата, перото и стъкленицата с цианиден газ, който чака да бъде освободен от случайно излъчване на изотоп — като че ли гарантира, че не сте чели онези страници.