Клифърд Саймък - Градът

— Все още сме предимно земни създания — рече той. — Сега едва започваме да проумяваме някои от нещата, които ни предстои да научим. Неща, които не можехме да научим като човешки същества, може би именно защото бяхме човешки същества. Човешките ни тела бяха несъвършени тела. Зле пригодени за мислене, зле пригодени и за други неща, които тепърва предстои да узнаем. Може би лишени от някои сетива, необходими за постигането на истинско познание.

Обърна се и погледна купола. Бе нещо неголямо и черно, смалено от разстоянието.

Там имаше хора, неспособни да съзрат красотата на Юпитер. Вярващи, че бурните облаци и непрестанният дъжд закриваха лицето на планетата. Хора с невиждащи човешки очи. Със слаби човешки очи. Очи, неспособни да съзрат красота в облаците и да гледат през бурята. Тела, неспособни да усетят музиката, предизвикана от един водопад.

Хора, които вървяха сами, ужасно самотни и общуваха с помощта на езиците си подобно на бойскаути, разменящи си послания със сигнали. Хора, неспособни да докоснат разума на другите така, както той сега докосваше разума на Таусър. Хора, лишени за вечни времена от възможността за близък личен допир с други живи същества.

Самият той, Фоулър, бе очаквал на повърхността на Юпитер да се сблъска с ужаса, причинен от извънземните неща. Бе мислил, че ще трепери, очаквайки заплахата от неизвестното. Бе очаквал да се погнуси от една обстановка, която не бе земна.

Вместо това, обаче, откри нещо велико, с което дотогава човек не се бе сблъсквал. Пъргаво и надеждно тяло.

Силна възбуда и силно усещане на радостта от живота. Остър ум. Изпълнен с красота свят, който земните мечтатели още не си бяха представили.

— Да вървим — призова го Таусър.

— Накъде?

— Накъдето и да е. Важното е да тръгнем, а после ще разберем къде сме стигнали. Имам едно усещане… едно особено усещане…

— Разбирам те — каза Фоулър.

И той бе обзет от това усещане. Усещаше, че му предстоеше нещо велико. Че го очаква величие. Знаеше, че отвъд хоризонта го очакват приключения и неща, по-велики от приключенията.

Това го бяха разбрали и петимата му предшественици. И те бяха почувствували същия повик. И те бяха разбрали, че тук ги очакваше съдържателен живот, изпълнен със знания.

Разбра, че именно заради това не се бяха завърнали.

— Аз няма да се върна — каза Таусър.

— Не можем да ги оставим в неведение — каза Фоулър.

Направи две крачки към купола и спря. Завръщане в купола. Завръщане към изпълненото с отрова и болящо го тяло, което бе оставил. Едва сега разбра, че в него бе изпитвал болки.

Завръщане към замъгления мозък. Към неясното мислене. Към отварящите се усти, с чиято помощ хората си разменяха сигнали. Към очите, които сега щяха да му се сторят по-лоши от липсата на зрение въобще. Завръщане към скуката, пълзенето и невежеството.

— Може би някой ден ще се завърна — промърмори.

— Има много неща, които тепърва предстои да извършим. Много неща, които трябва да видим — каза Таусър. — Много неща, които трябва да научим. Ще открием…

Да, сигурно щяха да открият разни неща. Може би цивилизации. Може би цивилизации, в сравнение с които човешката щеше да изглежда смехотворна. Щяха да открият красота, и още по-важно, щяха да я проумеят.

Щяха да открият дружба, непозната дотогава нито на човек, нито на куче.

Щяха да открият живот. Истински и бързо протичащ живот, несравним с дотогавашното им мудно съществуване.

— Не мога да се завърна — каза Таусър.

— И аз — рече Фоулър.

— Завърна ли се, ще ме превърнат отново в куче — каза Таусър.

— А мен — в човек — каза Фоулър.

С разгръщането на легендата читателят придобива все по-точна представа за човешката раса. У него постепенно започва да се оформя убеждението, че съществуването й едва ли е нещо повече от чиста фантазия. Определено не е раса, способна след скромно стартиране да се извиси до великолепната култура, приписвана й в преданията. Просто защото нейният инструментариум е твърде беден за целта.

Вече стана ясно, че на тази раса не е присъща стабилността. Проявява склонност да разчита в по-голяма степен на една механична цивилизация, отколкото на изграждането на култура, основана върху здрави и действително стойностни разбирания за живота. Това издава липса на характер.

В настоящото предание пък научаваме за несъвършената й способност за общуване. Несъвършенство, което определено не води към напредък. Неспособността на човека да разбере и оцени мислите и гледната точка на друг човек е препятствие, което не може да бъде преодоляно от никакви механизми.