Клифърд Саймък - Градът

— Все още ли ме обичаш, Таусър? — попита Фоулър и Таусър тупна утвърдително с опашка.

— Май вече само ти ме обичаш — продължи Фоулър. Изправи се и отново се подпря на бюрото си. Ръката му присегна и взе папката.

Бенет? Бенет имаше приятелка, която го очакваше на Земята.

Ендрюс? Ендрюс бе решил да продължи висшето си образование веднага щом събереше достатъчно пари за една учебна година.

Олсън? Олсън наближаваше пенсионна възраст. Непрестанно разправяше на всички как ще се оттегли на почивка и ще отглежда рози.

С внимателно движение Фоулър върна папката на мястото й.

Осъжда хората на смърт. Да, точно така се бе изразила госпожица Стенли, докато бледите й устни едва се движеха върху пергаментеното й лице. Изпраща хората на явна смърт, докато самият той седи зад бюрото си и се радва на безопасност.

Навярно това се говореше в целия купол, особено след като не се бе завърнал и Алън. Разбира се, никога нямаше да му го кажат в лицето. Дори и хората, които можеше да извика, за да им съобщи, че са следващите пътници, нямаше да му кажат това в лицето.

Той щеше обаче да прочете тези думи в погледите им.

Отново взе папката. Бенет. Ендрюс. Олсън. Имаше и други имена, обаче нямаше смисъл да изчита списъка докрай.

Кент Фоулър знаеше, че не можеше да направи това. Не можеше да погледне тези хора в лицето. Да ги изпрати на явна смърт извън купола.

Приведе се напред и натисна копчето на интеркома.

— Да, господин Фоулър?

— Моля ви, извикайте госпожица Стенли.

Докато чакаше госпожица Стенли, вслуша се в звуците, издавани от Таусър, който унило гризеше кокала.

Да, зъбите му вече съвсем не ги биваше.

— Заповядайте — каза гласът на госпожица Стенли.

— Госпожице Стенли, извиках ви просто за да ви кажа, че трябва да подготвите още два пътника.

— Не се ли боите, че така скоро ще свършат? Ако ги изпращате един по един, ще ви стигнат за по-дълго и ще изпитате два пъти по-продължително удоволствие.

— Единият ще е куче — каза Фоулър.

— Куче!

— Да. Таусър.

Гласът й стана толкова студен, че се вледени.

— Изпращате собственото си куче! Дето всички тези години…

— Точно заради това — каза Фоулър. — Таусър ще страда, ако го изоставя.

Това не бе този Юпитер, който бе наблюдавал по телевизора. Бе очаквал да бъде различен, но не чак толкова. Бе очаквал да се озове в ад от амонячен дъжд и вонящ дим и да слуша тътена на непрестанна буря. Бе очаквал мрачни облаци, непрогледна мъгла и зловещото проблясване на чудовищни мълнии.

Не бе очаквал, че поройният дъжд ще се превърне в лека пурпурна мъгла, рееща се като сянка над червена и пурпурна морава. Не бе очаквал, че страшните светкавици ще се превърнат в красиви проблясъци върху едно сякаш изрисувано небе.

Докато чакаше Таусър, Фоулър стегна мускулите на тялото си и се удиви от неговата гъвкавост и сила. Тялото наистина си го биваше. Усмихна се, като си спомни как бе изпитвал съжаление към лоперите, когато ги бе виждал на телевизионния екран.

Тогава му бе трудно да си представи същество с живот, основан върху амоняка и водорода, а не върху водата и кислорода. Бе му трудно да повярва, че подобна форма на живот е в състояние да изпита радост от съществуването си така, както я изпитва човешко същество. Бе му трудно въобще да си представи живот върху бурната и подобна на супа повърхност на Юпитер. Естествено, нямаше как да знае, че очите на юпитерианско същество ще я възприемат съвсем другояче.

Възприе порива на вятъра като докосване на нежни пръсти и с изненада си спомни, че по земните критерии това бе ревящ ураган, движещ се със скорост от двеста мили в час и наситен със смъртоносни газове.

Тялото му се изпълни с приятни ухания. Всъщност, не точно ухания, защото на мястото на обонянието му се бе появило нещо различно. Стори му се, че цялото му същество се просмуква от усещането за лавандула или за нещо, наподобяващо лавандула. Знаеше, че за описването на това усещане не разполагаше с думи и че при ползуването на известната му терминология щеше да се сблъска с много загадки. Думите, които знаеше, известните му мисловни символи, които му вършеха работа като жител на Земята, щяха да му бъдат безполезни в неговия юпитериански облик.

На купола се отвори врата и оттам се измъкна Таусър. Това трябваше да е Таусър.

Понечи да извика кучето и мозъкът му започна да подбира думите, които щеше да изрече. Не можа обаче да ги произнесе. Нямаше как да ги произнесе. Нямаше с какво да ги произнесе.