Клифърд Саймък - Градът

Фактът, че човешките същества са осъзнавали това, проличава от страстното им желание да се запознаят с философията на Джувейн. Нека отбележим, обаче, че те са се стремяли към нея не за да постигнат взаимно разбирателство, а в търсенето на сила, слава и знания. Тази философия е била възприемана от човека като средство, способно да го придвижи сто хиляди години напред в течение на две поколения.

От преданията става ясно, че човекът всъщност се надбягвал ако не със себе си, то с някакъв въображаем преследвач, дишащ във врата му. Човекът се отдал на лудешко преследване на сила и знания, без обаче никъде дори да се намеква за какво е смятал да ги използува, след като се сдобие с тях.

Според легендите, около милион години преди това човек излязъл от пещерите. Успял обаче да изхвърли убийството от своя начин на живот едва стотина години преди времето, описано в преданието. Това е много показателно за мащабите на неговата дивотия. Успял да сложи край на убийствата едва след милион години съществуване и възприел това като голямо постижение.

След прочитането на настоящото предание повечето читатели лесно ще се съгласят с теорията на Роувър, че човекът умишлено е представен като антитеза на всички кучешки ценности, като митологическо плашило и социологическа басня.

Това убеждение се укрепва от безбройните свидетелства за неспособността на човека да си постави цел, за постоянното му мятане от една посока в друга, за стремежа му да възприеме начин на живот, който постоянно му убягва, може би защото никога не знае какво точно иска.

Куполът представляваше приплеснат чужд силует, който не се вписваше в пурпурната мъгла на Юпитер. Сгушена и уплашена структура, сякаш опитваща се да се скрие под повърхността на масивната планета.

Съществото, което някога бе Кент Фоулър, стоеше устойчиво върху яките си крака.

Вече ми изглежда чужд, помисли си. Значи, наистина съм се откъснал от човешката раса. Този купол въобще не ми е чужд. Няма как да ми е чужд. Той е мястото, където живях, планирах действията си и мечтаех. Мястото, което напуснах, изпълнен с уплаха. Мястото, където се завръщам, отново изпълнен с уплаха.

Тук ме доведе споменът за хората, които бяха като мен преди да се превърна в това, което съм сега. Преди да опозная силата, жизнеността и удоволствието, до които получаваш достъп, ако не си човешко същество.

Стоящият до него Таусър се размърда. Фоулър усети бликащото дружелюбие на някогашното куче. Почувства с цялото си същество неговата привързаност, другарство и любов. Неща, които то навярно бе проявявало открай време, но които той никога не узна, докато двамата бяха съответно човек и куче.

Мислите на Таусър проникнаха в мозъка му. „Не бива да правиш това, приятелю.“

Отговорът на Фоулър наподобяваше стенание. „Трябва да го сторя, Таусър. Нали за това излязох навън? За да разбера какво представлява Юпитер. Вече мога да го съобщя на хората, да им дам отговора.“

„Това трябваше отдавна да го сториш“, отвърна му тих, едва доловим глас, пробиващ си с труд път през неговата юпитерианска същност. „Ти обаче се уплаши и започна непрестанно да отлагаш. Избяга, защото те бе страх да се завърнеш. Боеше се да се превърнеш отново в човешко същество.“

„Ще се чувствувам самотен“, рече Таусър. Всъщност, не го изрече. Просто Фоулър почувствува как бе облян от прилив на самота, от болката, причинена от раздялата. Сякаш за миг бе станал част от разума на Таусър.

Не каза нищо, защото бе започнало да го обхваща отвращение. Отвращение към мисълта, че отново ще бъде превърнат в човек. Че отново ще бъде вместен в несъвършеното тяло и несъвършения разум на човешко същество.

„И аз бих дошъл с теб, ако не знаех, че не ми е по силите да понеса това“, каза Таусър. „Нищо чудно и да умра преди да успея да се завърна. Знаеш, че тялото ми бе почти умряло. Бях стар и пълен с бълхи. Зъбите ми бяха протрити до венците и храносмилането ми никак го нямаше. Отгоре на всичко имах и кошмари. Като малко пале сънувах как гоня зайци, а в последните си дни сънувах зайци, които гонят мен.“

„Ти остани тук, а аз ще се завърна“, каза Фоулър.

Дано да успея да им обясня всичко, помисли си. Дано да ме разберат.

Повдигна масивна глава и огледа хълмовете, преминаващи във високи планински върхове, обгърнати от розова и пурпурна мъгла. Небето бе разцепено от светкавица и облаците и мъглата загоряха в неописуемо красиви пламъци.