Клифърд Саймък - Градът

Олюля се напред, бавно и неохотно. Вятърът донесе полъх, изпълнен с ухание и тялото му го пое, подобно тялото на котка, търкаляща се из дилянка. Всъщност, не бе ухание, просто това бе думата, предаваща най-близко новото усещане. Очевидно, скоро на човешката раса щеше да се наложи да създаде нова терминология.

Как можеха да бъдат обяснени стелещата се над повърхността мъгла и уханието, тъждествено с насладата? Други неща, не ще и дума, щеше да обясни без усилия.

Например, че тук няма потребност от храна и сън и не се страда от депресивните неврози, измъчващи човешките същества. Тези неща хората щяха да разберат, защото можеха да бъдат обяснени с прости думи. С думи от съществуващия език.

Как обаче щяха да се опишат другите неща, нуждаещите се от нов речник? Чувствата, които човек никога не бе изпитвал. Способностите, за които никога не бе мечтал. Проясненият разум и умението да разбира. Способността да използуваш и последната клетка на мозъка си. Нещата, които знаеш и можеш да извършиш инстинктивно, но недостъпни за човешкото същество, чието тяло бе лишено от сетивата, даващи възможност да се постигне това.

Ще ги напиша, рече си. Ще ги напиша спокойно и без да бързам.

Знаеше, обаче, че писаното слово бе твърде несъвършен инструмент.

На кристалния хълбок на купола се появи телевизионен терминал и той се затътри към него. Върху стъклото се стичаха струйки кондензирана мъгла. Фоулър надникна през него.

Разбира се, самият той не можеше да види нищо. Хората в купола обаче щяха да го видят. Хората, които непрестанно бяха на пост и наблюдаваха бруталната сила на Юпитер. Хората, следящи как покрай тях отминават ревящите ветрове, амонячните валежи и облаците със смъртоносен метан. Това бе единствения начин, по който възприемаха Юпитер.

Фоулър повдигна предна лапа и започна бързо да изписва името си отзад напред върху мокрото стъкло.

Трябваше да разберат кой е, за да не стане грешка. Трябваше да знаят какви параметри да използуват. В противен случай можеха да го конвертират обратно в нечие чуждо тяло, да объркат матрицата и той да излезе от конвертора като някой друг. Може би като младия Алън. Или като Смит или Пелетие. Това можеше да се окаже фатално.

Стичащите се амонячни струйки размиха буквите и той отново написа името си.

Щяха да прочетат това име. Щяха да разберат, че един от хората, превърнати в лопери, се е завърнал и е готов да докладва.

Притисна се към повърхността и се извърна към вратата, водеща към конвертора. Тя бавно започна да се отваря навън.

„Довиждане, Таусър“, каза тихо Фоулър.

В мозъка му се появи предупреждение. „Все още не е късно. Все още не си влязъл. Все още можеш да размислиш. Все още можеш да се извърнеш кръгом и да побегнеш.“

Той обаче вече бе взел решение и продължи напред, стиснал мислено зъби. Усети метала на пода под лапите си. Усети и как вратата зад него се затваря. Долови една последна фрагментарна мисъл на Таусър и потъна в мрак.

Придвижи се напред по наклонената рампа, водеща към камерата с конвертора.

Съобрази, че оттук бяха тръгнали човек и куче, а сега се завръщаше само човекът.

Пресконференцията протече нормално. Трябваше да се съобщят само приятни неща.

Точно така, неприятностите на Венера бяха приключили, каза Тайлър Уебстър на журналистите. Просто трябвало двете страни да се срещнат и да започнат преговори. Експериментите за създаване на живот в студените лаборатории на Плутон напредвали. Експедицията към съзвездието Кентавър щяла да отпътува по разписание, независимо от слуховете за противното. Търговската комисия скоро щяла да коригира митата за редица чуждопланетни стоки с цел да се отстранят някои недоглеждания.

Нищо сензационно. Нищо, достойно за първите страници. Нищо, с което да започнат новините.

— Освен това, господа, Джон Кълвер ме подсеща, че днес се навършват сто двадесет и пет години от последното убийство, извършено в Слънчевата система — добави Уебстър. — Изминаха сто двадесет и пет години откакто няма смърт, причинена от умишлено насилие.

Отпусна се в креслото и се усмихна на журналистите. Опитваше се да прикрие страха си от един въпрос, чиято неизбежност съзнаваше.

Те обаче все още не бяха готови да го зададат. Така или иначе, трябваше да се съобразят с една приятна традиция.

Грубоватият Стивън Ендрюс, началник на пресслужбата на „Междупланетни новини“, се изкашля, сякаш предстоеше да съобщи нещо много важно и след това с престорено сериозен глас зададе въпрос.