Клифърд Саймък - Градът

За миг разумът му се изпълни с лепкав ужас, с безумен страх, който изпрати малки облачета от паника в мозъка му.

Как разговаряха помежду си юпитерианците? Как…

Изведнъж усети присъствието на Таусър. Усети топлата вълна на дружелюбието на рунтавото животно, придружавало го на Земята и на много планети. Сякаш съществото на име Таусър за миг се бе озовало в мозъка му.

В бълбукащото приветствие, което бе усетил, се появиха думи.

— Здрасти, приятел.

Всъщност, не бяха думи. Бяха нещо по-добро от думи. В мозъка му навлязоха мисловни символи. Символи с много по-богати оттенъци от тези, които можеха да бъдат предадени с думи.

— Здрасти, Таусър — каза.

— Чувствувам се добре — каза Таусър. — Досущ като в годините, когато бях малко кученце. В последно време хич не ме биваше. Краката ми взеха да отслабват, а пък зъбите ми се протриха почти до основи. С такива зъби никак не е лесно да се гложди кокал. Да не ти разправям пък как ме измъчваха бълхите. Е, свикнал съм им открай време, но когато бях млад дали щяха да бъдат с една-две повече или по-малко не ми правеше особено впечатление.

— Обаче… Обаче… — мислите на Фоулър се объркаха. — Та ти разговаряш с мен!

— Естествено — потвърди Таусър. — Винаги съм разговарял с теб, но ти не ме разбираше. Опитвах се да ти обясня някои неща, но ти не ги схващаше.

— Понякога съм те разбирал — възрази Фоулър.

— Не дотам добре — отвърна Таусър. — Разбираше кога се нуждая от храна, вода или разходка, но нищо повече.

— Съжалявам — каза Фоулър.

— Няма значение — отвърна Таусър. — Хайде да се надбягваме до хълма.

Фоулър за пръв път забеляза хълма, очевидно разположен далеч, на много мили от тях. В сянката на многоцветните облаци силуетът му изпъкваше със странна кристална красота.

Фоулър се поколеба.

— Струва ми се, че е твърде далеч…

— Стига, де — отвърна Таусър и се устреми към хълма.

Фоулър го последва, като изпробва силата на краката си. Изпробва силата на цялото си ново тяло, първоначално с известно съмнение, а после удивен от това, което осъзна. След малко вече тичаше, изпълнен с веселие, слял се с червената и морава ливада и със стелещия се дъжд, превръщащ се в дим.

Докато тичаше, усети музика. Музика, която изпълни тялото му и цялото му същество. Музика, която го понесе върху бързи сребърни криле. Музика, подобна на звъна, разнасящ се в слънчев пролетен ден от камбанария, разположена на хълм.

Докато наближаваха хълма музиката се усили и изпълни вселената с порой от вълшебни звуци. Вече знаеше, че тя се разнася откъм бурния водопад върху блестящия хълм.

Знаеше, разбира се, че това не бе вода, а течен амоняк, и че хълмът бе бял на цвят, защото бе образуван от втвърден кислород.

Спря до Таусър и се вгледа в мястото, където водопадът се превръщаше в сияйна дъга от стотици цветове. Бяха стотици в най-буквалния смисъл на думата. Тук не съществуваше преливане от един цвят към друг така, както го виждаха човешките същества. Цветовете бяха ясно разграничени и много на брой, тъй като тук светлината се разлагаше на всичките си съставки.

— Музика — каза Таусър.

— Да. Какво искаш да кажеш?

— Че музиката е причинена от вибрации. Вибрациите на падащата вода.

— Таусър, ти не знаеш нищо за вибрациите.

— Вече знам — възрази Таусър. — Мисълта за тях просто ми дойде на ум.

— На ум — Фоулър преглътна от удивление. Изведнъж в собствената му глава се появи формула. Формулата на химически процес, благодарение на който металите щяха да издържат налягането на Юпитер.

Изумен от това, вгледа се във водопада. Разумът му веднага осъзна цветовете и ги подреди по реда на тяхната последователност в светлинния спектър. Просто така. Просто без усилия. Въпреки, че той нямаше познания нито за метали, нито за цветове.

— Таусър — извика. — Таусър, с нас става нещо.

— Да, знам — отвърна Таусър.

— Нещо става с мозъците ни — продължи Фоулър. — Използуваме ги цялостно, пълноценно, до последната им гънка. Използуваме ги за установяването на неща, които би следвало отдавна да са ни известни. Може би мозъците на земните създания по начало са бавни и мудни. Може би ние сме дебилите на вселената. Може би сме така устроени, че вършим всичко по най-трудния начин.

Мислите му бяха кристално ясни и той разбра, че наученото нямаше да се ограничи до подреждането на цветовете от спектъра и създаването на метали, издържащи налягането на Юпитер. Почувствува смътно други неща. Неща, които не му се изясниха веднага. Сякаш чу шепот, намекващ за предстоящи велики дела, за тайнства отвъд пределите па човешката мисъл, може би и отвъд пределите на човешкото въображение. Тайнства, съчетани с факти и логика, и основани върху разсъждения. Неща, които всеки мозък щеше да проумее, стига да бе в състояние да използува целия си капацитет.