Клифърд Саймък - Градът

Кент Фоулър, отпуснал се върху стол в градината, следеше с поглед как малкият черен териер трескаво рови земята в търсене на въображаем заяк.

— Не можеш да ме измамиш, Роувър — каза Фоулър.

Кучето за миг прекрати заниманието си, погледна го през рамо с озъбена усмивка, радостно излая няколко пъти и възобнови ровенето.

— Някой от тези дни ще се издадеш — каза му Фоулър. — Ще изречеш неволно една-две думи и ще те разоблича.

Роувър продължи да копае.

Малък хитрец, помисли си Фоулър. Много съобразителен, наистина. Уебстър му е наредил да ме следи и сега играе най-добросъвестно ролята си. Дава си вид, че търси зайци, опикава храсталаците и се чеше, уж че го хапят бълхи. На пръв поглед, съвършено куче. Обаче той ми е ясен. Всичките са ми ясни.

Чуха се нечии стъпки и Фоулър се извърна.

— Добър ден — каза Тайлър Уебстър.

— Очаквах ви — каза Фоулър. — Седнете и ми кажете всичко искрено. Не ми вярвате, нали?

Уебстър се отпусна във втория стол и остави купчината листове върху скута си.

— Разбирам чувствата ви — каза.

— Не ми се вярва да ги разбирате — отсече Фоулър. — Дойдох при вас с новини, които според мен са важни. С доклад, който ми струва много повече, отколкото можете да си представите.

След това се приведе напред.

— Чудя се дали сте в състояние да си дадете сметка, че всеки час, който прекарах като човешко същество, за мен бе равносилен на умствено изтезание.

— Съжалявам, но бяхме длъжни да се уверим в достоверността на всичко. Бяхме длъжни да проверим вашите доклади.

— И да направите някои тестове, нали?

Уебстър кимна утвърдително.

— Като с Роувър, например?

— Името му не е Роувър — каза любезно Уебстър. — Ако сте го наричал с такова име, обидил сте го. Днес всички кучета имат човешки имена. Това се казва Елмер.

Елмер прекрати копаенето и се запъти към хората. Седна при Уебстър и почеса прашните си мустаци с лапа, изцапана с глина.

— Какво ще кажеш, Елмер? — попита Уебстър.

— Човешко същество е, не ще и дума — отвърна Елмер. — Не съвсем, обаче. Не е мутант, обаче е нещо друго. Нещо извънземно.

— Това е съвсем естествено — каза Фоулър. — Пет години бях лопер.

Уебстър кимна с разбиране.

— Така е, запазвате част от личността и това е съвсем разбираемо. Кучето пък го установява. Много са чувствителни към тези неща. Направо проникват в психиката. Затова именно им възложихме да следят мутантите. Веднага ги усещат, където и да се намират.

— Искате да ми кажете, че ми вярвате?

Уебстър внимателно приглади хартиите върху скута си.

— Боя се, че да.

— Защо пък се боите?

— Защото вие сте най-голямата заплаха за човечеството, с която то се е сблъсквало досега.

— Заплаха? Човече, та нима не разбирате за какво става дума? Та аз ви предлагам… аз ви предлагам…

— Да, разбирам ви. Предлагате ни Рая.

— И вие се боите от това?

— Направо съм ужасен. Просто се опитайте да си представите какво би се получило, ако съобщим това на хората и те ни повярват. Всички ще пожелаят да заминат за Юпитер и да се превърнат в лопери. Най-малкото заради това, че те очевидно имат продължителност на живота, равна на хиляди земни години, да не говорим за другите причини. Всеки ще поиска да замине незабавно за Юпитер. Никой няма да пожелае да запази човешкия си облик. И така, в крайна сметка хората ще изчезнат. Всичките ще се превърнат в лопери. Мислил ли сте за това?

Фоулър облиза устните си с нервен език.

— Естествено. Точно това и очаквах.

— Човешкият род би изчезнал — каза Уебстър с равен глас. — Би бил затрит. Целият му напредък, постигнат през хилядолетия, би бил захвърлен на бунището. Човешкият род би изчезнал тъкмо, когато е на прага на най-великите си постижения.

— Вие обаче не разбирате — възрази Фоулър. — Няма и как да разберете. Никога не сте бил лопер, за разлика от мен — удари се по гърдите. — Аз знам какво е това.

Уебстър поклати глава.

— По този въпрос нямам възражения. Съгласен съм да приема, че е по-добре да си лопер, отколкото човек. Това, което не мога да приема е, че затриването на човешкия род би могло да бъде оправдано. Че би трябвало да заменим всичко, което е постигнато и предстои да бъде постигнато от човешкия род, за това, което би могло да бъде постигнато от лоперите. Човешкият род пътува до разни места. Може би не прави това така красиво, разумно и блестящо, както го правят вашите лопери, но имам чувството, че в дългосрочен план ще отиде много по-далеч от тях. Имаме родово наследство и родова съдба, от които не можем да се откажем.