Клифърд Саймък - Градът

— Предполагам, че и моят пистолет ти се е сторил забавен — каза Грант.

— Не пистолетът — отвърна Джо.

Не пистолетът, повтори разумът на Грант. Разбира се, че не с пистолетът, глупако, забавен си му се сторил самият ти. И в момента също те намира за забавен.

Първо оправя селскостопанските машини на стария Дейв Бакстер, после си тръгва без да каже дума. Няма как да не е възприел тази си постъпка като шега. Сигурно се бе смял беззвучно цели дни след като бе посочил на стария Томас Уебстър какво не е наред с космическия му двигател.

Досущ като веселяк, шегуващ се с малки палета.

Гласът на Джо прекъсна хода на мислите му.

— Ти нали си преброител? Защо не ми зададеш въпросите си? След като вече ме откри, не можеш да си тръгнеш, преди да си си записал всичко на хартия. Най-вече възрастта ми. Сега съм на сто шестдесет и три години и съм все още юноша. Ще живея поне още хиляда години.

Притисна възлестите си колене към гърдите си и бавно се олюля напред-назад.

— Поне още хиляда години, а ако си гледам здравето…

— Това обаче не е всичко — каза Грант, опитвайки се да запази спокойствие. — Има още нещо. Нещо, което трябва да сториш за нас.

— За кои нас?

— За обществото — поясни Грант. — За човешкия род.

— Защо?

Грант се ококори.

— Искат да кажеш, че той не те интересува?

Джо поклати глава и в този му жест не се съдържаше никакво предизвикателство към общоприетото поведение. Просто констатира факт.

— А какво ще кажеш за парите?

Джо посочи с ръка обкръжаващите ги хълмове и широката речна долина.

— Притежавам всичко това — каза. — Пари не ми трябват.

— А за славата?

Джо не се изплю, но изражението на лицето му бе като на човек, който се е изплюл.

— Не те ли интересува благодарността на човешкия род?

— Тя не трае дълго — каза подигравателно Джо.

Личеше си, че въпросите са му забавни.

— Виж какво, Джо — започна Грант и в гласа му, колкото и да се стараеше да не допусне това, се прокрадна молба. — От теб се очаква да направиш нещо важно. Важно за бъдните поколения. За човешкия род. За съдбата на…

— Защо трябва да правя нещо за някого, който още не се е родил? — попита Джо. — Защо трябва да мисля за времето след края на собствения ми живот? Когато умра, цялата световна слава и всички знамена и фанфари няма да означават нищо за мен. Така и няма да разбера дали животът ми е бил велик или незначителен.

— Мисля си за расата — каза Грант.

Джо гръмко се засмя.

— Оцеляване на расата, напредък на расата. Виждам, че биеш натам. Защо се вълнуваш от това? Защо би трябвало и аз да се вълнувам от него?

Смехът му поутихна и Джо продължи, като шеговито-назидателно размаха пръст.

— Оцеляването на расата е мит, с който всички вие сте свикнали да живеете. Глупав мит, породен от вашата социална структура. Расата умира всеки ден. Когато човек умре, за него умира и расата. Що се отнася до него, расата престава да съществува.

— На теб всичко това ти е безразлично.

— Нали точно това се опитвам да ти обясня?

Погледна раницата и на лицето му проблесна усмивка.

— Може би, ако успееш да събудиш моя интерес…

Грант отвори раницата, извади чантата и с неохота измъкна от нея тънка папка. Погледна заглавието й. „Бележки по неформулираните докрай философски…“

Подаде я на Джо, който започна бързо да я чете. Грант седна наблизо, без да откъсва поглед от него. Усети как мозъкът му започна да чувствува жестокото бреме на пълния провал.

В дома на Уебстър бе мечтал за откриването на разум, незасегнат от ограниченията на общоприетата логика. Разум, нескован от четири хилядолетия объркана човешка мисъл. Бе вярвал, че именно с помощта на такъв разум можеше да се постигне успех.

Този разум сега бе пред него, но нещо очевидно му липсваше. Нещо, за което дотогава не бяха помислили нито Грант, нито хората от Женева. Липсваше му част от човешката същност. Част, която до този момент всички бяха смятали за даденост.

През всички тези хилядолетия човешката раса се бе запазила именно благодарение на обществения натиск. Той я бе съхранил по същия начин, по който гладът бе осигурил привързаността на мравките към определен модел на социално поведение.

Всяко човешко същество изпитва психологическа и едва ли не физиологическа потребност от одобрението на неговите събратя. Култът към другарството те кара да търсиш одобрението на твоите мисли и действия. Именно този стремеж представлява силата, удържаща хората от отклоняване към противообществени модели на поведение. Силата, осигуряваща обществената безопасност и човешката солидарност, съвместния труд на човешкото семейство.