Клифърд Саймък - Градът

За да получат това одобрение хората бяха готови да загинат, да се жертвуват, дори да водят непоносим за тях живот. Без него всеки отделен индивид ставаше единак, животно, прокудено от стадото.

Разбира се, този стремеж бе станал причина за ужасни неща. За възникването на психологията на тълпата, за расови преследвания, за масови престъпления в името на патриотизма или религията. Същевременно обаче представлявате и спойката, превърнала човешката раса в едно цяло. Факторът, направил възможно самото появяване на човешкото общество.

Джо бе лишен от този стремеж. На Джо хич не му пукаше. Никак не го бе еня какво мислят другите за него и дали одобряват постъпките му.

Грант усети как слънцето огрява гърба му. Чу шепота на вятъра в дърветата. Из гъсталака се разнесе птича песен.

Такава ли бе насоката на мутацията? Щеше ли да бъде отслабен първичният инстинкт, превръщащ отделния индивид в представител на расата?

Дали човекът, седящ срещу него и четящ завета на Джуейн, благодарение на мутацията си бе открил живот, пълноценен и без потребността от одобрението на околните? Дали след всички тези години не бе достигнал степен на цивилизационно развитие, при която отделният човек става напълно независим и може да презре обществото като изкуствено и измислено творение?

Джо повдигна поглед.

— Това е много интересно — каза. — Защо авторът не е завършил труда си?

— Защото умрял — отвърна Грант.

Джо изцъка с език.

— На едно място е сгрешил. Ей тук — посочи с пръст. — Ей тук е допуснал грешка, която после е нарушила правилния ход на мислите му.

Грант започна да заеква.

— Но… Не би трябвало да има грешка. Той е умрял и толкоз. Умрял е, преди да завърши труда си.

Джо старателно сгъна листовете и ги прибра в джоба си.

— Все едно — каза. — Така или иначе, по всяка вероятност е щял да сгреши.

— В такъв случай, ти би могъл да го завъртиш? Би бил способен…

Грант разбра, че няма смисъл да продължава. Бе прочел отговора на Джо в очите му.

— Нима наистина вярваш, че бих споделил това с вас, с жалките човешки същества? — думите на Джо бяха ясни и премерени.

Грант, проумял поражението си, присви рамене.

— Предполагам, че не. Трябваше да съобразя в самото начало, че човек като теб…

— Това мога да го използувам и за себе си — каза Джо. Бавно се изправи и небрежно ритна мравуняка. Кракът му направи бразда в него. Няколко димящи комина се срутиха върху движещите се каручки.

Грант изкрещя и скочи. Обзе го сляпа ярост, която накара ръката му да измъкне пистолета.

— Стой! — каза Джо.

Ръката на Грант застина. Пистолетът все още бе насочен към земята.

— Не се вълнувай, малко човече — каза Джо. — Знам, че ти се иска да ме убиеш, но не мога да ти позволя това. За твое сведение, имам други планове. Пък и ти не би ме убил заради това, за което си мислиш.

— Има ли значение причината? — отвърна троснато Грант. — Нали ще умреш? Нали няма да останеш на свобода, овладял философията на Джуейн?

— Обаче ти не би ме убил заради това — каза му Джо с почти любезен глас. — Би ме убил, защото те е яд, че разрових мравуняка.

— Така бе в началото, но не и сега — каза Грант.

— Даже не се и опитвай да го направиш. Още преди да натиснеш спусъка ще станеш на кайма.

Грант се поколеба.

— Ако мислиш, че блъфирам, предизвикай ме.

Дълго време двамата стояха безмълвни един срещу друг. Пистолетът продължаваше да е насочен към земята.

— Защо не ни помогнеш? — попита Грант. — Човек като теб ни е нужен. Ти си човекът, който обясни на Том Уебстър как да построи космически двигател. А пък що се отнася до мравките…

Джо направи няколко бързи крачки напред и Грант вдигна пистолета. Видя как пред лицето му се появи юмрук. Огромен, подобен на чук юмрук, движещ се с такава скорост, че изсвистя.

Юмрук, който се оказа по-бърз от неговия пръст върху спусъка.

Нещо грапаво и топло дращеше лицето на Грант и той повдигна ръка и се опита да го отстрани. То обаче продължи да ближе лицето му. Отвори очи и видя как Натаниел подскочи пред него.

— Нищо ти няма — каза Натаниел — Така се бях уплашил…

— Натаниел! — възкликна Грант. — Какво правиш тук?

— Избягах — каза Натаниел. — Искам да дойда с теб.

Грант поклати глава.

— Не можеш да дойдеш с мен. Ще пътувам надалеч и имам много работа.

Изправи се на ръце и колене и заопипва земята. Ръката му докосна студен метал. Взе пистолета и го прибра в кобура.

— Той избяга, а не биваше да му позволявам да прави това — каза. — Дадох му нещо, което принадлежи на цялото човечество и не мога да му позволя да го използува.