Клифърд Саймък - Градът

Човек, който идва, поправя каквото има за поправяне и си тръгва, без да изчака да му благодарят. Такъв бе човекът, поправил пистолета. По същия начин в течение на години е била обслужвана старата селскостопанска техника на Бакстер. Обслужвал я смахнат мъж на име Джо, който имал сръчни ръце и не остарявал.

В главата на Грант се появи мисъл, която той се опита да изгони. Нямаше нужда да храни особено големи надежди. По-добре беше да се оглежда, да си отваря очите и да задава предпазливи въпроси. Не трябваше да задава преки въпроси, защото хората щяха да замълчат и да се затворят, като миди.

Странни хора бяха тези горяни. Не бяха част от прогреса и не желаеха да имат нищо общо с него. Бяха дали гръб на цивилизования живот и се баха завърнали към лесния живот, свързан с гората и със земята, със слънцето и дъжда.

За тях, пък и за всекиго на Земята имаше много място. През последните двеста години числеността на земното население се бе съкратила, тъй като много хора бяха напуснали Земята, за да заселят други планети, за да включат и други светове в земната икономика.

За всички останали имаше достатъчно простор, земя и дивеч.

Нищо чудно пък този начин на живот да бе за предпочитане. Грант съобрази, че доста пъти бе размишлявал по въпроса през изминалите месеци, прекарани в бродене по хълмовете. Замисли се и сега, сгушил се удобно върху топлия дюшек и завил се с домашния юрган, докато вятърът свистеше под покрива от дървени плочки. Бе се замислил и тогава, когато бе седнал върху горната греда на оградата и оглеждаше златистите тикви, огряни от слънцето.

В мрака се раздаде шумолене. Шумоленето, предизвикано от движения върху царевичен матрак. След това се чу тихо шляпане на боси крачета по дъските.

— Спиш ли, господине? — чу се шепот.

— Не. Искаш ли да се гушнеш при мен?

Момченцето се шмугна под завивката и подпря студени крачета върху стомаха на Грант.

— Дядо разказа ли ти за Джо?

Макар и да бе тъмно, Грант кимна утвърдително.

— Да. Каза ми също, че отдавна не е наминавал насам.

— А за мравките разказа ли ти?

— Разбира се, че ми разказа. А ти какво знаеш за тях?

— Ами ние с Бил скоро ги открихме, ама държим това в тайна. На никого нищо не сме казвали. Ама на теб сигурно ще трябва да го кажем, защото си от правителството.

— Наистина ли върху мравуняка е имало парник?

— Да, ама това не е всичко — в гласа на детето се появи възбуда. — Тези мравки си имаха каручки, а на мравуняка имаше комини, и от тях излизаше дим. И… и…

— Да, слушам те. Какво друго видяхте?

— Друго не видяхме, защото с Бил се уплашихме и избягахме оттам.

Момченцето се устрои още по-удобно върху царевичния матрак.

— Ама такова нещо не си виждал. Мравки да теглят каручки.

Мравките наистина теглеха каручки. А от мравуняка наистина стърчаха комини. От тях излизаха малки облачета дим, чиято остра миризма издаваше, че в мравуняка се топи руда.

С туптящо от вълнение сърце Грант приклекна до мравуняка и впери поглед в каручките, движещи се бързо по мравешките пътеки. От него излизаха празни каручки и се връщаха пълни, натоварени със семена и с разчленени тела на насекоми. Малките каручки се движеха бързо и подскачаха зад впрегнатите в тях мравки.

Стъкленият щит, някога закривал мравуняка, все още бе там. Бе обаче счупен и безполезен, сякаш вече бе изпълнил предназначението си.

Долчинката представляваше дива неравна земя, спускаща се към бреговете на реката и изпълнена със скали, редуващи се с ливади и могъщи дъбове. В такава местност едва ли можеха да се чуят други гласове освен гласа на вятъра, разклащащ върховете на дърветата и малките гласчета на горските същества, вървящи по тайните си пътеки.

На такова място мравките можеха да живеят несмущавани от рало или от стъпките на скитник и да продължат милионите години безсмислено съществуване, започнало във времена, когато върху Земята не бе съществувало нищо подобно на Човека. Във времената преди на Земята да се роди даже и една абстрактна мисъл. Затворено и повтарящо се самоцелно съществуване.

Сега обаче някой бе променил посоката му, бе разкрил на мравките тайната на колелото и тайната на обработката на метали. Всъщност, какви ли още културни препятствия, пречещи на прогреса, бяха отстранени от този мравуняк?

Може би мравките вече не се страхуваха от глад. Може би сега, когато разполагаха с изобилие от храна, щяха да се сдобият със свободно време, което иначе използуваха за препитанието си.