Клифърд Саймък - Градът

Още една раса бе поела пътя към величието. Раса, развиваща се върху социална основа, изградена много преди съществото, наречено Човек, да опознае вкуса на величието.

Къде щеше да я изведе нейният път? Какво щяха да представляват мравките след милион години? Можеха ли мравките и хората да открият обща посока към съвместно развитие, каквото бяха на път да постигнат хората и кучетата?

Грант поклати глава. Едва ли. В жилите на Кучето и Човека течеше обща кръв, докато мравката и Човека бяха форми на живот, на които не бе писано да се разберат помежду си. Нямаха основа за общуване, подобна на обединилата Кучето и Човека в дните на палеолита, когато и двамата, устроили се един до друг пред огъня, следяли внимателно чуждите погледи, дебнещи ги в мрака.

Грант по-скоро усети отколкото чу шумоленето на стъпки във високата трева. Рязко се извърна и пред себе си видя човек. Длъгнест човек с увиснали рамене. Ръцете му бяха яки, но с бели и гладки чувствителни пръсти.

— Ти ли си Джо? — попита Грант.

Човекът кимна утвърдително.

— А пък ти си човек, който ме преследва — каза. Грант се удиви от чутото.

— Може и да съм. Може би не лично теб, а някого като теб.

— Търсиш човек, различаващ се от другите — каза Джо.

— Защо онази вечер не остана? — попита Грант. — Защо избяга? Исках да ти благодаря за поправката на пистолета.

Джо просто го погледна и не каза нищо. Грант усети, че гостът му се забавлява от случката. Че му бе страшно забавно, макар и да не издаваше това.

— Как успя да разбереш, че пистолетът ми не работи? Да не би да си ме наблюдавал?

— Чух те, когато ти си помисли, че е повреден.

— Чул си мислите ми?

— Да. И сега чувам мислите ти.

Грант се засмя, макар и да се почувствува неловко. Току-що чутото бе смущаващо, но логично. Всъщност, бе очаквал точно това. Че и нещо повече.

Посочи мравуняка с ръка.

— Тези мравки твои ли са?

Джо кимна утвърдително и отново пролича, че му е забавно.

— На какво се смееш? — попита рязко Грант.

— Не се смея — отвърна Джо и Грант внезапно се почувствува неудобно, досущ като дете, наказано заради това, че се пъха там, където не трябва.

— Би трябвало да издадеш бележките си — каза Грант. — Биха могли да се обвържат с изследванията на Уебстър.

— Не си водя бележки — сви рамене Джо.

— Не си водиш бележки!

Длъгнестият човек се приближи до мравуняка и втренчи поглед в него.

— Може би вече си разбрал защо направих това — каза.

Грант кимна утвърдително.

— Да. По всяка вероятност, от любопитство към резултатите от експеримента. Може би и от съчувствие към една по-нисша форма на живот. Да си сметнал, че човекът няма монополно право върху напредъка само заради това, че пръв се е устремил към него.

Очите на Джо пробляснаха на слънчевата светлина.

— Може и да е от любопитство. Не бях мислил за това.

Сетне приклекна до мравуняка.

— Понякога замислял ли си се защо мравките след голям начален напредък са застинали в развитието си? Защо са изградили почти съвършено обществено устройство и са се задоволили с това? Кое е спряло развитието им?

— Определено гладът е една от причините за това — каза Грант.

— Гладът и хибернацията — каза длъгнестият мъж. — Хибернацията при всеки пореден сезон е затривала груповата памет. Всеки сезон са започвали от нула. Не са успявали да се поучат от миналите си грешки и да оползотворят натрупаните знания.

— И заради това ти си ги нахранил…

— Да, нахраних ги, и освен това затоплих мравуняка, за да не им се налага да хибернират — каза Джо. — За да не им се налага всяка пролет да започват всичко отначало.

— А каручките?

— Направих им две каручки и им ги оставих. След десет години най-сетне разбраха какво е предназначението им.

Грант кимна към димящите комини.

— Това го постигнаха сами — каза Джо.

— И какво друго са постигнали?

Джо присви уморено рамене.

— Откъде бих могъл да знам?

— Но, човече, ти си ги наблюдавал. Дори и да не си си водил бележки, наблюдавал си ги.

Джо поклати глава.

— Не ги бях виждал близо петнадесет години. Дойдох тук само защото те чух. Разбери, че тези мравки вече не са ми забавни.

Грант понечи да каже нещо, но за миг се спря. Най-сетне все пак проговори.

— Разбрах отговора. Направил си го, защото ти е било забавно.

На лицето на Джо не се появи нито срам, нито опит да се оправдае. Изражението му разкри по-скоро желание да не говорят повече за мравките. „Разбира се. Че каква друга причина би могло да има?“, казваше стиснатата му уста.