Клифърд Саймък - Градът

— Мога да го проследя — каза Натаниел. — Мога да проследявам не само катерици.

— Очакват те по-важни занимания от проследяването — каза Грант на кучето. — Виждаш ли, днес открих нещо. Успях да зърна за миг насока на развитие, която би могла да се поеме от цялото човечество. Може би не днес и не утре и дори и след хиляда години. Нищо чудно човечеството никога да не тръгне по този път, но все пак съществува възможност, която не можем да пренебрегнем. Джо може би е напреднал по него доста повече от нас, но нищо чудно и ние да вървим в същата посока по-бързо, отколкото си мислим. Нищо чудно всичките да свършим като Джо. И ако се случи именно това, ако това се окаже краят, вас, кучетата, ще ви чака голяма работа.

Натаниел бе втренчил поглед в него. Муцунката му се бе набръчкала от неразбиране.

— Не те разбирам — рече жаловито. — Използваш думи, чийто смисъл не разбирам.

— Ето що, Натаниел. Хората може би не винаги ще бъдат това, което представляват днес. Възможно е да се променят. Ако това стане, щафетата ще трябва да поемете вие. Вие сте тези, които в такъв случай ще поемете мечтата и ще я придвижите по-нататък. Ще трябва да действувате така, сякаш сте хора.

— Ние, кучетата, ще се справим с тази работа — тържествено обеща Натаниел.

— Това е нещо, което може би ще се случи едва след хиляди години — каза Грант. — Ще имате достатъчно време, за да се подготвите за мисията си. Редно е обаче това да го знаете още сега. Ще трябва да предадете това на другите. Не трябва да го забравяте.

— Разбрах те — каза Натаниел. — Ние, кучетата, ще го разкажем на нашите кученца, а те после ще го разкажат на своите кученца.

— Точно това имах пред вид — каза Грант. След това се наведе и почеса Натаниел по ухото. Кучето, навирило опашка, проследи с поглед как човекът се заизкачва по хълма.

От всички предания настоящото причинява най-много вълнения у читателите, опитващи се да си обяснят смисъла на легендата.

Дори и Тайг приема, че то представлява само мит. Ако обаче е така, какво означава този мит? Ако това предание е мит, не са ли митове и всички останали предания?

За мястото, където се развива действието, Юпитер, се предполага, че е един от другите светове, които могат да се достигнат при прекосяване на пространството. Научната несъстоятелност на твърдението за съществуването на други светове вече бе отбелязана. Ако се съгласим с теорията на Баунс, че описаните в легендата други светове са просто нашите множествени светове, логично е да се предположи, че в такъв случай един свят като долуописания до днешно време щеше вече да бъде открит. Всеизвестно е, че някои от световете на коблитата са закрити, но причината за закриването им е също така достояние на всички. Нито един от тях не е закрит поради причини като описаните в четвъртото предание.

Някои учени го възприемат като чуждо тяло, като нещо, което няма място в легендата и е било тикнато в нея съвсем произволно. Трудно е да се съгласим с това становище, тъй като преданието се вързва логически с нея и осигурява една от основните й фабули.

Нерядко образът на Таусър, герой на преданието, е окачествяван като неубедителен поради несъответствието му на достойнствата на нашата раса.

Все пак, колкото и неприятен да е Таусър на прекалено чувствителните читатели, поведението му контрастира с това на описания в преданието Човек. Именно Таусър, а не Човекът, пръв осъзнава възникналата ситуация. Именно той, а не Човекът, пръв я проумява. При това разумът му, веднъж освободен от господството на Човека, се оказва най-малкото равен на неговия.

Таусър, колкото и да е изпохапал от бълхите, не е образ, от който трябва да се срамуваме.

Колкото и да е кратко това предание, вероятно ще предизвика най-дълбоко удовлетворение у читателя. Заслужава да бъде прочетено много внимателно.

Четирима мъже, двама по двама, бяха влезли в ревящата буря на Юпитер и не се бяха завърнали. Бяха навлезли с бързи крачки под пронизителния вятър. По-точно, бяха се гмурнали във въртопа с плътно притиснати към повърхността кореми, докато хълбоците им блестяха под дъжда.

Не се бяха отправили на път в човешки образ.

Петият мъж сега бе застанал пред бюрото на Кент Фоулър, ръководител на Купол 3 на Комисията за изследване на Юпитер.

Разположил се под бюрото, старият Таусър се почеса, прогони една бълха и отново заспа.

Фоулър с болка осъзна, че Харолд Алън бе млад, твърде млад. Бе изпълнен с лесната самоувереност на младостта и изражението на лицето му издаваше, че никога не се бе сблъсквал със страха. Това бе наистина странно. Хората, работещи под куполите на Юпитер, познаваха страха. Страха и скромността. За човешките същества бе трудно да съвместят собствената си незначителност с могъщите сили на чудовищната планета.