Клифърд Саймък - Градът

„И всеки, който живее и вярва в Мен…“

Джером А. Уебстър почувствува как синът му го стисна силно за ръката. Чу задавения плач на майка си. Погледна роботите, застинали в редици и свели глави в знак на почит към господаря, комуто бяха служили. Господарят днес се завръщаше у дома, в последния дом на всички хора.

Джеръм А. Уебстър за миг се замисли дали те разбираха какво става. Дали разбираха живота и смъртта. Дали разбираха какво означаваше фактът, че днес Нелсън Ф. Уебстър лежеше в ковчег, докато надвесил се над него човек в черно четеше напевни думи.

Нелсън Ф. Уебстър, четвърти представител па рода, обитавал тази земя, които рядко напускаше, бе живял и умрял тук. Сега се отправяше към мястото на вечен покой, подготвено от първия Уебстър за останалите. За дългата върволица от неизвестни потомци, които очакваше да живеят тук и да тачат нещата и начина на живот, завещани им от него, от Джон. Дж. Уебстър.

Джером А. Уебстър усети, че неволно стиска челюсти и по гърба му полазват тръпки. За миг очите му се замъглиха, контурите на ковчега се размазаха пред погледа му и думите на човека в черно се сляха с шепота на вятъра в клоните на боровете, подредили се като почетна стража пред покойника. През мозъка му се стрелна споменът за сивокос мъж, бродещ из хълмовете и полята и вдишващ ранния утринен въздух или седнал пред горящото огнище, поставил крак върху крак и държащ чаша бренди в ръка.

Припомни си нещата, които бе съзрял у него. Гордостта, израсла от земята и от живота, и скромността, и величието, които спокойното съществуване възпитава у човека. Удовлетворението от почивката и увереността в поставените цели. Независимостта, породена от сигурността, удобството и семейното обкръжение. Свободата, предложена му от многото акра земя.

Томас Уебстър го бе стиснал за лакътя.

— Татко — прошепна той. — Татко…

Службата бе приключила. Мъжът в черно бе затворил книгата си. Шест робота направиха крачка напред и повдигнаха ковчега.

Тримата бавно проследиха с поглед поставянето на ковчега в криптата. Останаха безмълвни, когато роботите го поставиха в нишата, затвориха малката врата и прикрепиха върху нея плочката с предварително направен надпис:

Това бе всичко. Име и дати. Джером А. Уебстър реши, че това е достатъчно. Нямаше какво друго да се добавя. Същото бе изписано и на другите плочки, на плочките за останалите членове от семейството. Уилиям Стивънс, по прякор Грамп, 1920–1999. Баща на съпругата на първия Джон Дж. Уебстър, който също бе тук, 1951–2020. Неговият син Чарлз Уебстър, 1980–2060. Неговият син Джон Дж. II, 2004–2086. Уебстър си спомняше Джон Дж. II. Това бе неговият дядо. Спеше до камината и от устата му вечно се подаваше лула, която заплашваше да запали мустаците му.

Погледът на Уебстър се плъзна към друга плочка. Мери Уебстър, майка на момчето, застанало сега до него. Впрочем, вече не бе момче. Все забравяше, че Томас вече бе на двадесет години и след седмица щеше да отпътува за Марс. Така, както той бе пътувал до Марс на неговата възраст.

Всички са тук, рече си. Всички представители на рода Уебстър, заедно с жените и децата си, бяха тук. Дружни приживе, сега бяха заедно и в смъртта. Спяха спокойно, защитени от бронза и мрамора, от боровите дървета и от символичната фигура, изваяна над позеленялата от времето врата.

Роботите, застинали в мълчание, бяха свършили своята работа и чакаха.

Майка му го погледна.

— Сега ти си главата на семейството, сине — каза му.

Той се доближи до нея и я прегърна. Глава на семейството или на това, което бе останало от него. Бяха останали само тримата. Той, майка му и синът му. И синът му скоро щеше да ги напусне, нали заминаваше за Марс. Щеше обаче да се завърне. Може би, придружен от съпруга и родът щеше да продължи. Семейството нямаше да бъде вечно от трима души. По-голямата част от къщата тогава нямаше да е заключена, както бе заключена сега. Бе имало времена, когато бе изпълнена с живота на дванадесет семейства, всяко едно живеещо в отделен апартамент под общия покрив. Той знаеше, че такива времена щяха отново да настъпят.

Тримата се обърнаха и излязоха от криптата. Тръгнаха по пътеката, водеща към къщата, извисяваща се пред тях като огромна сива сянка, потънала в мъглата.

В огнището имате огън, а върху бюрото бе положена книга. Джером А. Уебстър присегна, взе я и отново прочете заглавието й.

„Марсианска физиология. Отделни сведения за мозъка“, от Джером А. Уебстър, доктор по медицина.