Клифърд Саймък - Градът

Той никога никъде не излизаше.

Нали това бе обяснил Дженкинс на свещеника?

Така бе, наистина. Каква потребност можеше да изпита човек да отиде някъде. Та нали всичко бе тук? Чрез завъртване на копче човек можеше да разговаря лице в лице с всекиго, с когото пожелае. Можеше да посети ако не с тялото си, то със сетивата си, всекиго, когото пожелае. Можете да посети театър или концерт. Или библиотека, разположена на другия край на света. Можеше да сключи каквато сделка си иска, без да му се налага да става от креслото си.

Уебстър изпи уискито и се премести при машината с циферблатите, разположена до бюрото му.

Набра няколко цифри по памет, без да прибягва до помощта на запаметяващи устройства. Знаеше много добре къде отива.

Пръстът му натисна клавиш и стаята се разтвори. Или сякаш се разтвори. Останаха само креслото, в което бе седнал, част от бюрото и част от самата машина. Нищо друго.

Креслото се оказа върху склона на хълм, покрит със златиста трева и изпъстрен с изкривени от вятъра хилави дръвчета. В подножието му имаше езеро, зад което се простираха пурпурни зъбери. Покрити тук-таме със синьозелени петна, образувани от иглолистни гори, губеха се в далечината, където постепенно преминаваха в синкави заснежени върхове, извисяващи се зад тях и над тях в неравна планинска верига.

Вятърът люто брулеше сгушилите се дръвчета и внезапните му пориви раздвижваха високата трева. През далечните върхове все още се прецеждаха последните слънчеви лъчи.

Самота и величие. Това бяха чувствата, навявани от затаилото се долу езеро и от подобните на остриета сенки върху далечните скатове.

Уебстър се намести по-удобно в креслото си. Погледът на присвитите му очи бе отправен към зъберите.

— Може ли да вляза? — разнесе се нечий глас съвсем отблизо, едва ли не иззад рамото му.

Мек и съскащ глас, съвсем нечовешки. Глас, добре познат на Уебстър. Кимна утвърдително.

— Разбира се, Джуейн.

Леко се извърна и видя ниския изящно изработен пиедестал, върху който се бе разположила покритата с козина фигура на марсианеца с благ поглед. Зад пиедестала се съзираха очертанията на други неземни мебели, разположени в жилището на събеседника му от Марс.

Марсианецът протегна покрита с козина ръка към планинската верига.

— Ти обичаш това — каза. — Ти можеш да го разбереш. Мога да разбера как го разбираш, но за мен то е изпълнено повече с ужас, отколкото с красота. Това е нещо, което никога не бихме могли да имаме на Марс.

Уебстър протегна ръка, но марсианецът го спря.

— Остави това — рече му. — Знам, защо дойде тук. Самият аз нямаше да дойда в този час, освен ако един стар приятел…

— Много мило е от твоя страна — каза Уебстър. — Радвам се, че дойде.

— Баща ти е бил велик човек — каза Джуейн. — Спомням си колко често ми говорете за него през годините, когато беше на Марс. Тогава каза, че някой ден ще се върнеш тук. Защо не го направи?

— Защо ли? Просто никога…

— Не ми обяснявай — каза марсианецът. — Вече знам причината.

— След няколко дни синът ми ще отпътува за Марс — каза Уебстър. — Ще му заръчам да ти се обади.

— Това ще ми достави удоволствие — каза Джуейн. — Ще се радвам да го посрещна.

Сетне се размърда неловко върху ниския пиедестал.

— Може би и той продължава семейната традиция.

— Не — отвърна Уебстър. — Следва инженерство. Не се интересува от хирургия.

— Той е в правото си да следва пътя, който е избрал — отбеляза марсианецът. — Всеки има възможност да мечтае.

— Така е — съгласи се Уебстър. — Мечтанията му обаче приключиха. Може би ще стане велик инженер. Интересува го космосът. Говори за кораби, които ще пътуват към звездите.

— Може би пък родът ти да е допринесъл достатъчно за медицинската наука — изказа предположение Джуейн. — Ти и баща ти…

— А преди това и неговият баща — допълни Уебстър.

— Марс ти е задължен заради твоята книга — каза Джуейн. — Може би ще предизвика по-широк интерес към марсианските проблеми. От моите сънародници не стават добри доктори. Липсва им необходимото възпитание. Странно е колко са различни начините, по които се развива разумът на различните раси. Странно е, че на Марс никога не се е мислело за медицина. Буквално никога. Потребността от нея е била заменена от култ към фатализма. Докато още в зората на вашата раса, когато хората все още са живеели в пещери…

— Има и много неща, за които вие сте помислили, а ние въобще не сме се сетили — каза Уебстър. — Сега изпитваме удивление от факта, че сме могли да ги пропуснем. Имам пред вид способности, които вие сте развили, а ние не притежаваме. Да вземем например твоята специалност, философията. Различава се от нашата. Вашата е истинска наука, докато нашата не успя да се превърне в нещо повече от подредени опити да се напипа истината. При вас философията е нещо логично и използуваемо, нещо, което може да се приложи, истински инструмент.