Клифърд Саймък - Градът

За това чувство си имаше и специална дума — агорафобия, ужасът от пребиваване в открити пространства. В буквален превод от гръцки означаваше страх от пазарния площад.

Ако прекосеше залата и отидеше до кабината за видеовръзка можеше да поговори с майка си или с някой от роботите. Не, все пак щеше да бъде по-добре да не мърда от мястото си и да изчака Дженкинс да се завърне.

Понечи да се изправи, но веднага отново се отпусна в креслото. Не си струваше да се обажда. Да можеш да разговаряш с някого или да видиш някое място не бе равнозначно на присъствието там. Нямаше да може да усети уханието на боровете в зимния въздух, да чуе добре познатия му шум от стъпки по снега или да присегне и докосне с ръка някой от огромните дъбове, растящи покрай пътеката. Нямаше да може да усети топлината на огнището, нито пък да изпита усещането, че е на мястото си, че самият той е част от земята и от нещата върху нея.

А може би все пак щеше да му помогне. Не особено, но да му помогне. Отново понечи да стане от креслото и отново застина. Няколкото крачки, които го деляха от будката, бяха изпълнени с ужас, със смазващ го ужас. Намерете ли сили да прекоси това разстояние, щеше да му се наложи да го направи на бегом. Щеше да му се наложи да бяга. Да бяга, за да се откъсне от следящите го погледи, от непривичните звуци, от ужасяващата близост до непознати лица.

Отново се отпусна в креслото.

В залата се раздаде писклив женски глас и Уебстър неволно се отметна назад. Чувствуваше се ужасно. Ужасът бе непоносим. Единственото му желание бе Дженкинс да се появи колкото се може по-скоро.

През отворения прозорец нахлу първият повей на пролетта и изпълни кабинета с обещанието за топящи се снегове, за напълващи дървета, за отправили се на север ята водоплаващи птици, изпълнили синьото небе, за пъстърви, мятащи се из езерата.

Уебстър повдигна поглед от купищата листове върху бюрото му, вдъхна свежия въздух и усети хладния му полъх върху бузата си. Ръката му присегна към чашата с коняк, установи, че е празна, и я остави на мястото й.

Наведе се още веднъж над листовете, взе молив и задраска една дума.

Накрая с критичен поглед започна за сетен път да чете заключителните абзаци.

„Фактът, че от двеста и петдесетте души, поканени да ме посетят, вероятно по доста важни причини, дойдоха само трима, не означава непременно, че всички с изключение на тези трима са страдали от агорафобия. Някои от тях вероятно не са могли да приемат моята покана, тъй като са имали основателни причини да не го сторят. Все пак, този факт свидетелствува за засилващо се нежелание на хората, живеещи в непосредствен допир със земята след разпадането на градовете, да напускат привичните за тях места; за един все по-силен инстинкт да не се откъсват от средата и от нещата, които в техните представи се свързват с житейското удовлетворение и със смисъла на живота.

Трудно е да се предугади какъв би могъл да бъде резултатът от запазването на тази тенденция, тъй като тя все пак е валидна само за малка част от населението на Земята. При по-многочислените семейства икономическият недоимък принуждава част от младите хора да търсят късмета си в други части на Земята или на някоя от планетите. При други приключенията и търсенето на житейски успех в космоса са самоцел. Трети упражняват професии, несъвместими с уседналия живот.“

Прелисти поредната страница и стигна до последната. Знаеше, че изследването е сериозно, но не биваше да се публикува. Все още не. Може би едва след смъртта му. Досега, доколкото му бе известно, никой друг не бе забелязал тази тенденция, не бе осъзнал факта, че хората рядко напускаха домовете си. Защо, най-сетне, им трябваше да напускат домовете си?

„Някои опасности могат да произтекат от…“

Мониторът до лакътя му изпращя и Уебстър присегна към превключвателя.

Стаята се разтвори във въздуха и той се оказа лице с лице срещу човек, седнал зад бюро. Впечатлението бе, че е седнал от отсрещната страна на бюрото на Уебстър. Сивокос човек с тъжни очи зад дебелите стъкла на очилата.

За миг Уебстър се опита да се пребори с паметта си.

— Да не би… — попита и човекът мрачно се усмихна.

— Да, промених се — каза. — Вие също сте се променил. Спомняте ли си за мен? Казвам се Клейборн. Клейборн от марсианската медицинска коми…

— Клейборн, разбира се! Често съм си мислел за вас. Вие останахте на Марс.

Клейборн кимна утвърдително.

— Прочетох книгата ви, докторе. Наистина е принос към науката. Често си бях мислил, че такава книга трябваше да бъде написана. Дори мислех самият аз да се заема с това, но не ми остана време. Добре, че не го направих. Вие го направихте по-добре. Специално що се отнася до изследването на мозъка.