Клифърд Саймък - Градът

Докато опаковаше багажа си, стаята го заговори. Заговори го с беззвучния език, с който неодушевените, но добре познати вещи разговарят с човека.

— Не можеш да ме изоставиш — каза стаята. — Не можеш просто така да си тръгнеш и да ме изоставиш.

Уебстър й отговори. В думите му имаше повече молба, отколкото обяснения.

— Длъжен съм да замина. Не можеш ли да разбереш? Става дума за приятел, за стар приятел. После ще се върна.

Като приключи с багажа Уебстър се завърна в кабинета и отново се отпусна в креслото.

Бе длъжен да отпътува, обаче това не му бе по силите. Добре знаеше, че когато настъпеше часът щеше да напусне къщата и да влезе в очакващия го кораб.

Опита се да мобилизира разума си, да го окове, да изхвърли от него всички други мисли освен мисълта, че се отправя на път.

Някои от намиращите се в стаята вещи нахълтаха в мозъка му, сякаш се бяха наговорили да направят това. Вещи, в които се вгледа така, сякаш ги виждаше за пръв път. Стари вещи, които изведнъж му се сториха нови. Хронометърът, показващ едновременно земното и марсианското време, дните на месеца и фазите на луната. Портретът на покойната му съпруга, поставен върху бюрото. Наградата, която бе спечелил в подготвителния клас на гимназията. Поставената в рамка квитанция за десет долара, която бе запазил от пътуването си до Марс.

Огледа всички тези предмети и, първо с нежелание, а после, настървено, започна да складира спомена за тях в мозъка си. Този път ги възприе като отделни съставки на една стая, която през всички тези години бе смятал за завършена цялост, без да си дава сметка колко много предмети са били потребни за изграждането на този образ.

Здрачаваше се. Здрачът на ранната пролет ухаеше на цъфнали върби.

Корабът трябваше да е пристигнал отдавна. Усети, че се опитва да се вслуша в пристигането му, макар и добре да знаеше, че нямаше да го чуе. Корабите с атомни двигатели издаваха шум само когато набираха скорост. При излитане и кацане бяха съвсем безмълвни, досущ като носени от вятъра семена от глухарче.

Трябваше скоро да пристигне. Трябваше да пристигне след малко или нямаше да му стигнат сили да отпътува. Наложеше ли му се да чака повече, щеше да се срине заедно с решителността си подобно на купчина прах под силен дъжд. Нямате да му бъде по силите да се съпротивлява още дълго време на молбите на стаята, на пламъците па огнището и на шепота на земята, върху която пет поколения представители на рода Уебстър бяха живяли и умряли.

Затвори очи и се опита да се пребори с тръпките, подарили по тялото му… Не биваше да им позволи да го победят сега, каза си. Трябваше да удържи. Когато корабът (пристигнеше, трябвате да има сили да стане, да премине през вратата и да се отправи към шлюза. На вратата се почука.

— Влез — каза Уебстър.

Бе Дженкинс. Светлината на огнището се отразяваше върху блестящия му метален хълбок.

— Викал ли сте ме, господине? — попита.

Уебстър поклати глава.

— Побоях се да не би да сте ме търсил и да сте се изненанадал защо не идвам — обясни Дженкинс. — Случи се нещо изключително, господине. Дойдоха двама мъже с един кораб и казаха, че искат да ви отведат на Марс.

— И защо не ме уведоми? — попита Уебстър.

С усилия се изправи на крака.

— Не смятах, че желаете да се нарушава спокойствие ви, господине. — Искането им бе нелепо. Все пак, в крайна сметка успях да ги убедя, че не е възможно да желаете да пътувате до Марс.

Уебстър се вцепени и усети как леденият страх стиска сърцето му. Ръцете му се опитаха да се заловят за ръба на бюрото. Отпусна се тежко в стола и усети как стените на стаята се доближават към него и образуват капан, от който никога нямаше да успее да се измъкне.

Хиляди читатели обичат това предание, защото е първото, в което се появяват Кучета. За изследователите то обаче представлява нещо много по-голямо. Възприемат го като притча за вината и за безплодните усилия. В него падението на човешката раса продължава, като Човекът е обхванат от чувство за вина и е жертва на нестабилността, предизвикана от човешките мутанти.

Прави се опит да се даде разумно обяснение на мутациите, дори да се представят самите Кучета като модификации на предшествувал ги вид. Според преданието без мутации нито една раса не може да бъде подобрена. Никъде обаче не е казана и дума за потребността от статичен фактор в обществото, осигуряващ неговата стабилност. От цялата легенда става повече от ясно, че човешката раса не е ценяла стабилността.