— Марсианският мозък винаги е привличал любопитството ми със своите особености — каза Уебстър. — Боя се, че през тези пет години заделих по-голямата част от времето си за изследвания. И то когато имаше да се върти толкова много работа.
— Свършихте добра работа — каза Клейборн. — Затова именно и ви се обаждам. Имам пациент, чийто мозък трябва да бъде опериран. Единствено вие можете да се справите с това.
Уебстър въздъхна и ръцете му затрепериха.
— Тук ли ще го докарате?
Клейборн поклати глава. — Не може да бъде преместван. Вие го познавате, ако не се лъжа. Това е Джуейн, философът.
— Джуейн! — възкликна Уебстър. — Та той е един от най-добрите ми приятели. Едва преди няколко дни разговаряхме с него.
— Получи внезапен мозъчен удар — каза Клейборн. — Попита за вас.
Уебстър замълча и го изпълни хлад. Хлад, който идваше от някакво неизвестно място. Хлад, който покри лицето му с капчици пот и скова пръстите му.
— Ако тръгнете веднага, ще успеете да пристигнете навреме — каза Клейборн. — Уредих със Световния съвет да ви осигурят незабавно кораб. Трябва да се побърза и то много.
— Обаче… Обаче… Не мога да дойда.
— Не можете да дойдете?
— Невъзможно е. Пък и съмнявам се дали моята помощ е наистина необходима. Сигурен съм, че самият вие бихте…
— Не мога — каза Клейборн. — Това е само по вашите сили. Животът на Джуейн е в ръцете ви. Ако дойдете, ще живее. Ако не дойдете, ще умре.
— Не мога да пътувам в космоса.
— Всеки може да пътува в космоса — отсече Клейборн. — Вече не е както едно време. В кораба могат да се създадат всякакви условия.
— Вие обаче не ме разбирате — рече с умолителен тон Уебстър. — Вие…
— Не ви разбирам — рече Клейборн. — Искрено казано, не ви разбирам. Не разбирам как може човек да откаже да спаси живота на свой приятел.
Двамата мъже се спогледаха. Никой от двамата не каза нищо.
— Ще предам на Комитета да изпрати кораба направо във вашия дом — наруши мълчанието Клейборн. — Надявам се дотогава да сте взел решение.
Клейборн изчезна и на негово място отново се появи стената. Освен нея се появиха и огнището, и книгите, и картините, както и неговите любими мебели и обещанието за пролет, известено от отворения прозорец.
Уебстър, застинал в креслото си, бе втренчил поглед в отсрещната стена.
Мислеше си за Джуейн, за неговото космато сбръчкано лице, за съскащия му шепот, за приятелството и разбирането, които проявяваше към него. Джуейн разбираше същината на мечтите и я оформяше като логика, като правила за живот и поведение. Джуейн използуваше философията като сечиво, като наука, като стъпало към един по-добър живот.
Уебстър закри лице с ръце и се опита да се пребори със страданието, което го бе изпълнило.
Клейборн не го бе разбрал. А и нямаше как да го разбере, след като не знаеше нищо. А дори и да знаеше, щеше ли все пак да го разбере? Дори и самият той, Уебстър, нямаше да бъде в състояние да разбере подобно поведение у някой друг, ако това не му бе известно от собствения му опит, ако не бе открил у себе си страха. Ужасяващият страх да напуснеш собственото си огнище, собствената си земя, собствените си вещи, всичките си малки символи, които сам си създал. Впрочем, бе ги създал не само той. Бяха ги създали и другите представители на рода Уебстър, живелите преди него, като се започнеше с първия Джон. Дж. Бяха дело на мъже и жени, създали култ към Живота и традиции в поведението.
Той, Джером А. Уебстър, в младостта си бе пътувал до Марс без да подозира, че във вените му тече психологическа отрова. Не бе подозирал това допреди няколко месеца, до деня, в който Томас замина за Марс. Отровата се бе таила в него през всички тези тридесет години, изминали в убежището, което хората от рода Уебстър бяха нарекли дом. Бе се таила без той да го узнае. А и всъщност доскоро не бе имал възможност да го узнае.
Вече му бе станало кристално ясно как се бе развило това чувство. Бяха го породили привичките, умствената нагласа и свързването на представите за щастие с определени неща, сами по себе си лишени от всякаква стойност, но на които пет поколения представители на един род бяха придали съвсем определена и конкретна стойност.
Нямаше защо да се учудва, че другите местности му се струваха чужди и че непознатите хоризонти пораждаха у него ужас.
Не можеше да стори нищо, абсолютно нищо. Освен може би да изгори всички дървета и къщата и да промени течението на ручеите. Дори и това обаче можеше да се окаже безполезно.
Читать дальше