Клифърд Саймък - Градът

Джуейн понечи да каже нещо. За миг сякаш се поколеба, но сетне проговори.

— Усещам, че съм на път да открия нещо. Нещо, което би могло да се окаже ново и изумително. Както за вас, хората, така и за нас, марсианците. Това е нещо, с което се занимавам от години. В основата му са някои идеи, до които достигнах след пристигането на хората. С никого не съм ги споделял, защото не бях уверен докрай в истинността им.

— А сега вече си уверен в това — изказа предположение Уебстър.

— Все още не напълно, но не съм далеч от подобно заключение — отвърна Джуейн.

Сетне и двамата замълчаха, вперили поглед в планините и езерото. На едно от хилавите дръвчета кацна птичка и запя. Зад планинската верига се бяха струпали черни облаци и на техния фон заснежените върхове заприличаха на каменни статуи. Слънцето потъна в пурпурното езеро и заприлича на гаснещо огнище.

На вратата се почука и Уебстър се размърда в креслото си. Почукването внезапно го върна към действителността, към неговия кабинет и към креслото му.

Джуейн го нямаше. Старият философ се бе явил, за да сподели час съзерцание с приятеля си и след това безшумно се бе оттеглил.

Отново се почука.

Уебстър се приведе леко напред, натисна превключвателя и планините изчезнаха. Стаята отново се превърна в стая. През високите прозорци се процеждаше здрач, а огънят се бе превърнал в мъждукаща с розови оттенъци пепел.

— Влез — каза Уебстър.

Дженкинс отвори вратата.

— Вечерята е сервирана, господине — рече.

— Благодаря ти — отвърна Уебстър и бавно се надигна от креслото си.

— Трябва да заемете мястото на главата на семейството, господине — каза Дженкинс.

— А, да! — каза Уебстър. — Благодаря ти, Дженкинс. Благодаря ти, че ми напомни.

Уебстър, застанал на широката площадка на космодрума, наблюдаваше силуета, който се смаляваше в небето. Червените светлини на корпуса му слабо примигваха на зимната светлина.

Изминаха минути след като контурите на кораба се разтвориха в далечината, но Уебстър не помръдна от мястото си. Ръцете му продължаваха да стискат перилата, а погледът му не се откъсваше от небето.

— Довиждане, сине — устните му се раздвижиха, но звук не се чу.

Отне му известно време да съобрази къде са намираше. Знаеше, че по площадката се движат хора. Видя, че безкрайната писта се губеше някъде в далечния хоризонт. Тук-таме бе изпъстрена с гърбави нещо-чакащи космически кораби. До един от хангарите се трудеха колесни трактори и разчистваха снега, навалял през нощта.

Уебстър потрепери и това му се стори странно, тъй като обедното слънце излъчваше топлина. След това отново потрепери.

Бавно се отлепи от перилата и се отправи към административната сграда. За съвсем кратък момент изпита прилив на внезапен страх. Необясним и смущаващ страх от бетоновата писта на ракетната площадка. Страх, който замъгли разума му, докато вървеше с провлачена походка към вратата на чакалнята.

Насреща му се зададе човек, размахал куфарче в ръка. Уебстър срещна погледа му и страстно му се поиска човекът да не го заговори.

Човекът не каза нищо, едва го забеляза и Уебстър почувствува облекчение от това.

Ако сега си бе у дома, помисли си Уебстър, вече щеше да е привършил обяда си и да е готов за следобедния си сън. В камината щеше да гори огън и светлината на пламъците щеше да се отразява в желязната рамка. Дженкинс щеше да му донесе питие и да размени с него няколко приказки.

Ускори ход и забързано се отправи към вратата. Искаше му се да се отдалечи от студения гол простор на огромната писта.

Учуди се от реакцията си при заминаването на Томас. Това, че му стана неприятно, естествено, бе обяснимо. Съмсем необясним обаче бе ужасът, който го изпълни в последните няколко минути преди излитането. Ужас, предизвикан от предстоящото прекосяване на пространството, от чуждата земя на Марс. Нищо, че Марс отдавна не се смяташе за чуждо място. Вече повече от век хората го бяха опознали, бяха се борили с него, бяха живели в него, някои дори го бяха обикнали.

През последните няколко секунди преди излитането на кораба му се бе наложило да прояви върховна сила на волята, за да се удържи. За да не се затича по площадката и да закрещи на Томас да се връща, да не тръгва никъде.

Разбира се, той никога нямаше да постъпи така. Подобна постъпка щеше да бъде проява на ексхибиционизъм, щеше да бъде нещо срамно и унизително. Нещо, което представител на рода Уебстър не можеше да си позволи да направи.