Клифърд Саймък - Градът

— Все още има много думи, които не мога да изрека — каза Натаниел.

Стана, отиде до ручея и шумно започна да лочи. След като утоли жаждата си, прилегна до човека.

— Би ли застрелял тази катерица? — попита.

— Наистина ли искаш да го направя?

— Естествено — отвърна Натаниел.

Тя обаче бе изчезнала. Обиколиха почти обезлистеното дърво, обаче не я видяха. Не съзряха нито криеща се рунтава опашка, нито наблюдаващи ги кръгли очички. Бе използувала разговора им, за да избяга. Натаниел бе малко разочарован, но се постара да не издаде чувствата си.

— Защо не прекараш нощта у нас? — отправи покана до Грант. — Сутринта бихме могли да отидем на лов и да прекараме цял ден на открито.

— Не бих искал да ви причинявам неудобства — отговори любезно Грант. — Пък и съм свикнал да спя на открито.

— Брюс би се радвал да се запознае с теб — настоя Натаниел. — Пък и Дядото не би имал нищо против. Той и без това не може да забележи и половината неща, които стават около него.

— Кой е Дядото?

— Истинското му име е Томас, обаче всички го наричаме Дядото — поясни Натаниел. — Той е бащата на Брюс. Сега е ужасно стар. По цял ден седи неподвижно и не престава да мисли за нещо, което се е случило много отдавна.

Грант кимна с разбиране.

— Да, Натаниел, знам за това. Мисли за Джувейн.

— Да, така е — съгласи се Натаниел. — Какво означава това?

Грант поклати глава.

— Не знам, Натаниел. Де да можех да зная — каза.

Метна раницата на гърба си, наведе се и почеса кучето зад ухото. Натаниел се усмихна от удоволствие.

— Благодаря — каза и тръгна по пътеката.

Грант го последва.

На ливадата Томас Уебстър, седнал в инвалидната си количка, наблюдаваше потъващите в здрача хълмове.

Утре ще стана на осемдесет и шест години, помисли си. На осемдесет и шест. Това са много години за един човек. Може би прекалено много. Особено когато вече не може да върви и очите не му служат особено добре.

Елзи ще приготви глупава торта с много свещи, роботите ще ми поднесат подарък, а кучетата на Брюс ще ми пожелаят щастлив живот и ще помахат с опашки. Ще има и няколко обаждания по видеофона, всъщност, може и да не са много. Аз пък ще се ударя с юмрук по гърдите и ще кажа, че ще доживея до стогодишна възраст, а всички едва ще сдържат кикота си и ще си рекат „чуйте го стария глупак“.

Осемдесет и шест години, през които мислех да направя две неща. Едното направих, другото не.

Над далечен зъбер прелетя грачеща гарга, спусна се надолу и се скри в сенчестата долина. Далеч откъм реката се чу крякането на ято патици.

Скоро щяха да се появят звездите. По това време на годината се появяваха рано. Обичаше да ги гледа. Гордо удари по страничните облегалки на креслото. Звездите, за Бога, бяха неговата страст. Или неговата мания? Както и да е, бяха нещо, с което можеше да изтрие старото петно и да защити семейството си от клюките на бърборковците-историци. А и Брюс му помагаше. Тези негови кучета…

В тревата зад него се чуха стъпки.

— Вашето уиски, господине — каза Дженкинс.

Томас Уебстър погледна робота и взе чашата от подноса.

— Благодаря ти, Дженкинс — рече.

След това размърда чашата.

— Откога, Дженкинс, поднасяш питиета на нашето семейство?

— Поднасял съм питиета на баща ви, господине. Преди това, на неговия баща.

— Нещо ново, Дженкинс?

— Нищо ново, господине — поклати глава Дженкинс.

Томас Уебстър отпи от чашата си.

— Това означава, че доста са се отдалечили от Слънчевата система. Че са твърде далеч, за да могат да използуват дори радиорелейната станция на Плутон. Значи са някъде по средата на пътя до Алфа Кентавър. Дано да мога да поживея достатъчно, за да успея да…

— Ще поживеете, господине — каза Дженкинс. — Чувствувам го с костите си.

— Ти нямаш кости — рече му старецът.

След това отново отпи от чашата си. Бавно, като познавач. Питието пак бе твърде разводнено. Нямаше смисъл обаче да се оплаква никому. Не вървеше да се сърди на Дженкинс, тъй като той разводняваше питието по нареждане на доктора. Лишаваха един стар човек от свястно пиене в последните години на живота му.

— Какво става там долу? — внезапно попита Уебстър, като посочи пътеката, виеща се по хълма.

Дженкинс погледна в указаната посока.

— Очевидно Натаниел ни води гостенин, господине — каза.

Кучетата, които преди малко се бяха явили, за да пожелаят на хората лека нощ, си отидоха. Брюс Уебстър се усмихна.

— Велика дружинка са — каза. След това се обърна към Грант: