Клифърд Саймък - Градът

Грант, целият изпълнен с напрежение, се бе привел напред.

— Искате да кажете, че кучетата вече предават на потомството си качествата, с които сте ги надарил? Че вече има данни промените, постигнати по хирургически път, да са придобили наследствен характер?

Уебстър поклати глава.

— Все още е рано да се твърди това. Бих могъл да ви отговоря на този въпрос най-рано след двадесетина години.

Взе бутилката с бренди и я протегна към Грант.

— Благодаря — каза Грант.

— Никак не ме бива за домакин — каза му Уебстър. — Щеше да е по-добре сам да се обслужвате.

Повдигна чаша срещу пламъците.

— Разполагах с добър материал — каза. — Кучетата са умни. По-умни, отколкото бихте могъл да предположите. Едно обикновено селско куче е в състояние да разпознава поне петдесет думи. Не са рядкост и кучетата, владеещи сто думи. Добавете към тях още сто и ще получите работен речник. Навярно сте забелязал, че Натаниел използува прости думи. Че говори на един доста елементарен английски.

Грант кимна утвърдително.

— Да, с едносрични и двусрични думи. Каза ми, че има много думи, които не може да произнесе.

— Предстои да се направят още много неща — каза Уебстър. — Наистина много. Да вземем например четенето. Кучешкото зрение не е като вашето и моето. Експериментирам с лещи. Коригирам зрението им така, че да могат да виждат както виждаме ние. Ако не успея в това, ще трябва да потърсим друго решение. Да се научим да възприемаме зрително света, както го възприемат кучетата. За да можем да отпечатваме книги, които те да бъдат в състояние да прочетат.

— А как възприемат всичко това самите кучета? — попита Грант.

— Те ли? Повярвайте ми, Грант, това е върховното щастие в живота им.

Втренчи се в огъня.

— Бог да ги благослови — каза след малко той.

Грант, воден от Дженкинс, изкачи стълбището и се накани да влезе в отредената му спалня, когато от една открехната врата се разнесе глас.

— Ти ли си, страннико?

Грант се спря и се огледа.

— Това е старият господар, господине. Често страда от безсъние — прошепна Дженкинс.

— Да? — реагира Грант.

— Спи ли ти се?

— Не особено.

— Влез за малко при мен — рече старецът.

Томас Уебстър бе седнал в леглото си. Забеляза, че Грант не откъсва поглед от раираната му нощна шапчица.

— Оплешивявам — рече с дрезгав глас. — Не се чувствувам удобно, ако нямам нещо на главата си. Не мога да спя с шапката, която нося през деня, я.

След това скастри Дженкинс.

— Ти защо още стърчиш там? Не виждаш ли, че човекът иска да пийне нещо?

— Разбрах ви, господине — рече Дженкинс и изчезна.

— Седни — каза Томас Уебстър. — Седни и ме изслушай, поне за малко. Като си побъбрим, по-лесно ще заспя. Пък и тук не виждаме често нови лица.

Грант седна.

— Какво мислиш за сина ми? — попита старецът.

Грант се изненада от неочаквания въпрос.

— Мисля, че е изключителен човек. Тези негови кучета…

Старецът се изкашля.

— Той и кучетата му! Разправял ли съм ти как веднъж Натаниел сдави един язовец? Разбира се, че не съм ти разправял. Та всъщност с теб още не сме разменили и две думи.

Поглади нервно одеялото с дългите си пръсти.

— Имам и друг син, Алън. Казваме му Ал. В този момент той е човекът, отдалечил се най-много от Земята. Отправи се към звездите.

— Знам — кимна с разбиране Грант. — Четох за това. Имате пред вид експедицията за Алфа Кентавър.

— Баща ми бе хирург — каза Томас Уебстър. — Искаше и аз да стана хирург. Страшно се огорчи, когато разбра, че хирургията не ме влече. Днес обаче щеше да се гордее с нас.

— Няма причини да се тревожите за сина си — каза Грант. — Той…

Спря по средата на изречението, когато срещна погледа на стареца.

— Този кораб аз го създадох — каза Томас Уебстър. — Аз го проектирах и аз надзиравах построяването му. Ако става дума просто за навигация в пространството, ще стигне до местоназначението си. А и момчето си го бива. В състояние е да прекара тази щайга през самия пъкъл.

Устрои се още по-удобно върху леглото и нелепата му нощна шапчица се кипна, когато докосна отрупаните една връз друга възглавници.

— Имам още едно основание да смятам, че той ще стигне дотам и ще се завърне. Навремето си много не разсъждавах върху един факт, но после започнах да се замислям за него, да се чудя дали не означава, че…

Пое си малко дъх.

— Имай пред вид, че не съм суеверен.

— Разбира се, че не сте — потвърди Грант.

— Естествено, че не съм — каза Уебстър.