— Може би става дума за някакво особено усещане — изказа предположение Грант. — Или за някакво знамение.
— Не — заяви старецът. — Просто знаех каква ще бъде моята съдба. Знаех, че ще построя кораб, способен да извърши това пътешествие. Знаех, че някой или нещо бе решило, че е време Човекът да достигне звездите и че трябва и аз да се включа в това.
— Говорите така, сякаш имате пред вид действителна случка — каза Грант. — Сякаш се е случило нещо реално, което ви е накарало да повярвате в неизбежния успех на експедицията.
— Точно така — съгласи се Уебстър. — Точно това имам пред вид. Имам пред вид нещо, което се случи точно преди двадесет години. И то ей тук, на ливадата пред къщата.
Намести се още по-удобно в леглото и със свистене си пое дъх.
— Тогава се чувствувах направо смазан, не знам дали ме разбирате. Мечтата ми бе прекършена. Години труд бяха отишли на вятъра. Основният принцип, съгласно който корабът трябваше да достигне скоростта, необходима за междузвездни полети, не се потвърди. Най-лошото бе, че знаех, че съм на прав път. Че липсваше просто някаква дреболия, някаква малка промяна, която трябваше да се внесе в теорията. Не успявах обаче да я открия.
И така, стоях си на ливадата и се изпълвах със съжаление към себе си, вгледан в една схема. Навсякъде я носих със себе си, нали разбираш, защото все се надявах в определен момент истината да ме осени и да открия решението. Знаеш, че това понякога се случва.
Грант кимна утвърдително.
— Докато си стоях, появи се човек. Горянин. Нали знаеш на кои хора викаме тук горяни?
— Да — каза Грант.
— Е, та, яви се този човек. Весел и бодър, сякаш няма никакви кахъри и ядове. Спря се до мен, надникна през рамото ми и ме попита какво съм нарисувал. „Космически двигател“, казах му.
Наведе се над него, вгледа се и го взе. Не му попречих. А и защо да му преча? И без това нямаше да разбере бъкел.
Върна ми листа, пипна с пръст на едно място и рече „Ей тук ти е грешката“. Сетне се обърна и си тръгна, а аз останах да гледам гърба му. Бях така изумен, че изгубих дар слово.
Старецът се намести удобно в леглото и втренчи поглед в стената. Нощната му шапчица бе все така смешно кипната. Навън вятърът глухо свиреше. Грант имаше усещането, че в добре осветената стая се появиха сенки, макар и това да не бе възможно.
— Открихте ли го след това? — попита. Старецът поклати глава.
— Повече не го видях.
В стаята се яви Дженкинс и остави чаша върху нощното шкафче.
— След малко ще ви покажа вашата стая, господине — каза на Грант.
— Няма нужда. Просто ми обясни къде е.
— Третата след стълбището, господине. Ще запаля лампата и ще оставя вратата открехната.
И двамата изчакаха стъпките на робота да затихнат по стълбището.
Старецът погледна чашата с уиски и се изкашля.
— Биваше Дженкинс и на мен да донесе една.
— Защо не вземете моята? — предложи Грант. — На мен всъщност не ми се пие.
— Сигурен ли сте в това?
— Напълно сигурен.
Старецът протегна ръка, отпи малко и въздъхна от удоволствие.
— Ей това е за мен свястно уиски — рече. — Докторите карат Дженкинс да разводнява моето.
Къщата излъчваше нещо, което ти лазеше под кожата. Нещо, което те караше да усещаш, че си външен човек. Да се чувствуваш неловко и едва ли не гол, докато слушаш тихия шепот на стените.
Грант седна на ръба на леглото, бавно развърза обувките си и ги остави върху мокета.
Робот, служил на семейството в течение на четири поколения, говори за отдавна починали хора сякаш вчера им е поднесъл чаша уиски. Старец се вълнува от съдбата на космически кораб, навлязъл в мрака и пространството отвъд Слънчевата система. Човек, мечтаещ за друга раса, с която, хванати ръка за лапа, човешкият род да продължи по пътя, отреден му от съдбата.
Над всичко това тегнеше, неспомената, но съвсем реална, сянката на Джером А. Уебстър. Човек, не помогнал на приятеля си. Хирург, неоправдал доверието към него.
Марсианският философ Джуейн бе умрял без да извърши велико откритие само защото Джером А. Уебстър не бе намерил сили да излезе от дома си. Само защото агорафобията го бе приковала с вериги към имение от няколко квадратни мили.
Грант отиде по чорапи до масата, върху която Дженкинс бе оставил неговата раница. Развърза я и извади от нея дебела папка. Върна се в леглото си, седна и започна да търси нещо, като прехвърляше шумолящите листове.
Записи. Стотици листове със записи. Историята на стотици човешки живота бе нанесена върху хартия. Върху листовете бяха изписани не само нещата, които хората му бяха разказали и отговорите на въпросите, които им бе задал, но и множество други малки неща. Неговите наблюдения. Нещата, които му бяха направили впечатление при общуването с тези хора, при съвместния живот с тях, независимо дали бе продължил ден или час.
Читать дальше