Айзък Азимов - Дете на времето

Черепите бяха преминали през ръцете на много поколения, дори и Пазителката на Миналото не можеше да каже колко. Преди години велики герои бяха надвили мечките в пряк двубой. Оттогава жриците си ги предаваха една на друга. Мечката бе Бащата на Племето, великата заплодяваща сила, която поражда живот във Великата Майка. Главната жрица трябваше да внимава черепите да не докоснат земята, защото тогава те щяха да оплодят Майката, а сезонът не беше подходящ за това. Децата, заченати сега, по средата на лятото, щяха да се родят през тъмните дни на късната зима, когато храната е най-малко. Най-добре е да бъдат заченати през есента, за да се появят на бял свят напролет.

Главната жрица постави ръце последователно на всеки от черепите и нежно плъзна пръсти по челата, полирани през годините от дланите на толкова жрици. Почувства как по ръцете, а след това по раменете й полазват тръпки, когато мощта на извечното бащино начало от черепите прониква по тялото й.

Погали лъсналите зъби, прокара пръсти по очните орбити…

Бащиното начало проправи пътя на Майчината мощ в душата й. Едното неотстъпно следваше другото. Не можеше да пробудиш едното, без да усетиш другото.

— Богиньо, благодарим ти — зашепна Главната жрица. — Благодарим ти за даровете на земята, за месото на животните. Благодарим ти най-вече за даровете на утробите ни.

Тя докосна за миг гърдите си, после корема и слабините, приведе се и заби нокти в твърдата замръзнала почва. Макар и студена днес, това бе гръдта на Майката и тя я помилва с любов. До нея другите две жрици сториха същото.

Тя затвори очи. Видя огромната дъга на гръдта на Майката да се простира далеч пред тях. Душата й се изпълни с присъствието на Богинята, с Майчината мощ.

— Благослови ни! — молеше Главната жрица. — Закриляй ни. Дари ни благодатната си любов.

Трансът й бе прекъснат от крясъци и смях някъде зад нея. Момчетата се забавляваха с грубите си игри. Наложи си да не им обръща внимание. Макар и непохватни, жестоки и глупави, те също бяха деца на Богинята.

Богинята бе създала жените да раждат деца и любов, а мъжете да ловуват, да намират храна, да водят война и на всеки бе определена роля, която другият нито можеше, нито смееше да изпълнява. Това бе значението на Празника на Лятото, събирането на мъжа и жената в служба на Богинята. И ако момчетата бяха лоши и непочтени, то Богинята ги бе създала такива. Нека се смеят. Нека тичат в кръг, нека се налагат с пръчки, когато се догонят. Просто трябваше да бъде така.

Дългият обряд свърши. Тя взе пръчка и разръчка въглените. Прибра свещените камъни и вдигна мечите черепи. Целуна ги един по един и ги затъкна в гънките на кожата.

Сребърния Облак стоеше далеч от нея, скръстил ръце на гърдите си, нетърпелив, сякаш едва бе дочакал да свърши. По-наблизо Главната жрица видя Мъдрата. Въртеше се в кръг начело на най-малките деца и ги учеше някаква песен.

— Колко жалко — рече си тя. — Тази ялова жена си въобразява, че е една от Майките. Богинята е много сурова с нея.

— Свършихте ли най-после? — извика Сребърния Облак. — Можем ли вече да тръгваме, Главна жрицо?

— Да, да тръгваме.

Мъдрата дойде при нея. По петите й се промъкна ято дечурлига — Сладкото цвете, Детето на Небесния Огън и още няколко.

— Може ли да кажа нещо, Главна жрицо? — попита Мъдрата.

— Сивия 1 1 Така е и на хартията. Б. на Victor from bezmonitor.com Облак иска да прибираме и да тръгваме.

— Съвсем за малко, а?

— Щом е за малко, може.

Колко досадна беше тази Мъдрата. Главната жрица никак не я обичаше. О, да, тя бе умна и изпълнена с тъмна сила, те не трябваше да забравят това, ала бе чепата и неразбрана. Животът й бе изпълнен с нещастия. Главната жрица я съжаляваше заради мъртвородените бебета, за смъртта на баща им и всичко останало, но все пак искаше Мъдрата да я остави на мира. Около й витаеше гневът на Богинята.

Мъдрата тихо попита:

— Вярно ли е това, което се говори? Щяло да има специално жертвоприношение, като стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ?

— Да, ще има жертвоприношение — потвърди Главната жрица. — Как може поклонение без жертвоприношение на Светото място?

— Специално жертвоприношение!

Малкото останало търпение на Главната жрица бързо се изпаряваше:

— Как така специално, Мъдрата? Как така специално? Няма време за недомлъвки.

— Дете — отвърна Мъдрата.

Шепа сняг да бе хвърлила Мъдрата в лицето й, нямаше да я изненада повече.

— Какво? Кой говори такива неща?