Айзък Азимов - Дете на времето

Неочаквано у мис Фелоус се надигна отвращение, въпреки че именно тя му бе показала как да лочи. Искаше да мисли за него като за дете, ала той непрекъснато се държеше като животинче и това й беше противно. Противно й беше. Знаеше, че това вероятно е изписано на лицето й, но нищо не можеше да направи. Защо се държеше така дивашки? Вярно — бе праисторическо, вярно — бе отпреди четиридесет хиляди години, но защо трябваше толкова много да прилича на маймуна? Нали бе човешко дете? Нали? Що за дете щяха да й поверят?

Кендид Девни като че долови нещо.

— Доктор Хоскинс, сестрата знае ли? — поинтересува се той.

— Какво да знам? — попита тя.

Девни се поколеба, но Хоскинс — на лицето му отново се появи изражение на забавляващ се страничен наблюдател, каза:

— Не съм сигурен. Защо не й кажете?

— Какви са тези загадки? — настоя тя. — Няма ли да ме уведомите или трябва да разнищвам някаква тайна?

Девни се извърна към нея:

— Чудех се, мис, дали всъщност знаете — вие сте първата цивилизована жена в историята, на която се пада да се грижи за неандерталско дете.

Настъпи четвъртото утро, откакто бяха предприели похода на запад, за да се поклонят на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Още от мига, когато Сребърния Облак заповяда да поемат обратно по дългия път през голите поля, студеният сух северняк не спря да вие. От време на време край тях просвирваха нови и нови вихрушки прозрачен, бодлив сняг и танцуваха в необуздани млечно-бели спирали над главите им. И всичко това по средата на лятото! Богинята наистина трябва да е разгневена. Но защо? Какво са сторили?

Нощем хората се гушеха из процепи и пролуки под небето, озарено от мразовитата светлина на бялата луна. Нямаше пещери, където да се приютят. Някои от тях — по-изобретателните, струпваха заслони от клони и съчки, ала повечето бяха изтощени до крайност от целодневния преход и търсенето на храна и въобще не правеха усилия.

Денят на Празника на Лятото беше дошъл и отминал и за първи път, откакто се помнеха, той не се състоя. Това никак не се харесваше на Главната жрица.

— Със студените месеци ще настъпи глад — мрачно каза тя на Пазителката на Миналото. — Не е на добро да се пропусне Празника на Лятото. Кога друг път не сме спазвали традицията на този ден, както подобава?

— Ние не пренебрегваме Празника на Лятото — отвърна Пазителката на Миналото. — Просто го отлагаме, докато Богинята ни посочи правия път.

Главната жрица плюна:

— Богинята ще ни посочва правия път! Какво си въобразява Сребърния Облак? Аз съм тази, чрез която получавате съвета на Богинята. И не е нужно да отивам до МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ, за да го прозра.

— Но Сребърния Облак трябва да отиде — каза Пазителката на Миналото.

— Само защото е страхливец. Уплашил се е от Другите. Разбра, че са пред нас, и иска да избяга от тях.

— И пред нас, и зад нас. Не можем повече да се крием. Заобикалят ни отвсякъде, а ние сме много малко и не е по силите ни да се бием. Какво да сторим? Богинята трябва да ни каже как да се справим с тях.

— Да — мрачно се съгласи Главната жрица. — Май имаш право.

— Така че, ако ти в името на Богинята не можеш да ни научиш как да постъпим…

— Достатъчно, Пазителко на Миналото. Разбирам какво искаш да кажеш.

— Добре тогава. Гледай да не забравиш.

Главната жрица сърдито изсумтя и отиде до огъня. Изправи се, притиснала с ръце страните си. Вече и не искаше да си спомня откога все се дърлеха с Пазителката на Миналото. Времето си течеше, а те така и не можеха да се помирят. Пазителката на Миналото се мислеше за много важна, задето помни дълго, подпомагана от снопове Пръчки на Паметта и добре познава обичаите. Да, вярно, Пазителката на Миналото бе важна за племето — с неохота си призна Главната жрица, — но не е посветена. А аз съм посветена. Тя просто помни миналото, а аз говоря с Богинята; понякога и Богинята говори с мен.

Все пак, помисли си тя, Пазителката на Миналото има право.

Главната жрица разгърна кожената си наметка. Топлото розово сияние на огъня се надигна и обви жилавото набито тяло. Другите бяха голяма заплаха. Те се бяха появили изневиделица — високи, гъвкави, влудяващи, с плоски лица, и се разпростираха навсякъде — заграбваха най-хубавите пещери, най-богатите ловни полета, най-сладките извори. Какви истории бе чувала Главната жрица — да ти настръхнат косите. От време на време Племето срещаше някой самотен и той разказваше за сблъсъци между своите и Други, за кървави кланета и страшни поражения.