Стивън Кинг - Бягащият човек

Шийла. Кати.

Имената им непрекъснато нахлуваха и се повтаряха, кънтяха като камбани, като думи, изричани толкова често, че вече не означават нищо. Ако произнесеш двеста пъти името си, ще разбереш, че си никой. Не чувстваше мъка, а само неприятно раздразнение от това, че го победиха, че си изкара дробовете от бягане и в крайна сметка се оказа, че е пълен глупак. Спомни си за едно момче от училището, което се изправи, за да положи клетвата за вярност и гащите му се смъкнаха.

Двигателите на самолета продължаваха монотонно да бучат. Ричърдс се унесе в дрямка. Сега образите идваха и си отиваха мързеливо, виждаше цели случки, необагрени от никаква емоция.

Последната картина — цветна снимка в стандартен формат, направена от отегчен полицай, вероятно дъвчещ дъвка. Едно малко, изкормено и накълцано телце в детска люлка, прогизнала от кръв. Кръв по гипсовите стени и кончето на колелца, купено на безценица. Петна и потоци от кръв. Гъсто съсирена върху плюшеното мече с едно око. Ричърдс изведнъж се събуди, скочи и се изправи в креслото с уста, разтегната от неистов писък. Силата на дробовете му накара езикът да затрепери като платно на вятър. Всичко, всичко в салона за първа класа изведнъж стана ярко, крещящо, могъщо и ужасно. Истинско и контрастно като сензационен репортаж в новините. Както когато измъкваха Лафлин от онзи хангар в Топека например.

Подлудена, Амелия пищеше заедно с него, свита назад в креслото. Опитваше се да натъпче целия си юмрук в устата, а очите й бяха станали големи колкото напукани порцеланови топки за брава.

Донъхю връхлетя в салона и извади пистолет. Очите му бяха малки, черни и възбудени мъниста.

— Какво има? Маккоун?

— Не — сърцето на Ричърдс се бе успокоило точно колкото думите му да не звучат като вопли. — Лош сън. Момичето ми.

— Разбирам — очите на Донъхю се присвиха във фалшива гримаса на съчувствие.

Не знаеше да го прави добре. Сигурно цял живот щеше да си остане посредствен. Може пък и да се научи. Никой не знае. Навигаторът се обърна, за да излезе от салона.

— Донъхю?

Донъхю извърна глава.

— Бая те изплаших, нали?

— Не — каза той кратко и си тръгна. Вратът му беше буцест, а задникът в тясната униформа — хубав като на момиче.

— Мога да те изплаша повече. Мога да те заплаша, че ще извадя филтъра ти.

Донъхю излезе.

Ричърдс уморено затвори очи. Полицейската снимка отново се появи. Отвори ги. Затвори ги. Снимката я нямаше. Изчака и когато се убеди, че нищо няма да се появи отново (поне не веднага), пак ги отвори и включи екрана. Той блесна и показа лицето на Килиън.

…междинно отчитане — минус 011…

— Ричърдс — Килиън се наведе напред, без да се опитва да скрие напрежението си.

— Реших да приема.

Килиън се облегна назад. Усмихваха се само очите му.

— Много се радвам — каза той.

…междинно отчитане — минус 010…

— Господи — каза Ричърдс, застанал на прага на царството на пилотите.

Холоуей се обърна:

— Здрасти.

Говореше в микрофона на нещо, което наричаше „Радарна кула Детройт“. Дънинджър пиеше кафе. Никой не докосваше синхронизираните лостове, щурвали и педали за управление, но те непрекъснато се клатеха, въртяха и обръщаха, сякаш направлявани от призрачни ръце и крака. Блестяха светлини. Въртяха се стрелки на скали.

— Кой кара колата? — попита Ричърдс удивен.

— Апи.

— Апи?

— Автопилотът. Загря ли? Съкратено — Апи. — Дънинджър изведнъж се усмихна. — Добре дошъл в отбора, приятел. Много се радвам. Може да не повярваш, но някои от нас доста здраво ти стискаха палци.

Ричърдс кимна уклончиво. Холоуей се обади и наруши неловкото мълчание:

— Апи и на мен ми взима акъла. Дори и след двадесет години летене. Но е много сигурен. И много сложен. Сравнен с него, някой от по-старите модели би приличал на… ами на щайга за портокали до бюро „Чипъндейл“.

— Наистина ли? — Ричърдс гледаше в тъмнината отвън.

— Да. Вкарваш местоназначението и Апи поема всичко, направляван от радар. Пилотите са почти излишни, освен при излитане и кацане. И при аварии.

— Можете ли изобщо да направите нещо, ако има авария?

— Можем да се молим — каза Холоуей. Вероятно се опита да се пошегува, но в думите му имаше странна искреност, която остана да виси в кабината.

— Тези колела наистина ли управляват самолета?

— Само нагоре и надолу — отвърна Дънинджър. — Педалите го отклоняват настрани.

— Звучи като електронна игра.

— Малко по-сложно е — каза Холоуей. — Да речем, че просто трябва да се натискат повече копчета.