Стивън Кинг - Бягащият човек

— Ще се видим в ада — каза той и рязко издърпа несъществуващия спусък в джоба си. Този път ефектът беше малко по-силен. Донъхю изръмжа и посегна с ръце да защити лицето по инстинкт, стар като човека. После ги свали, все още в света на живите. Изглеждаше раздразнен и ядосан.

Ричърдс извади чантата на Амелия Уилямс от мръсния и скъсан джоб и я хвърли. Тя удари гърдите на Донъхю и падна в краката му като мъртва птица. Ръката му лепнеше от пот. Отново върху коляното му тя изглеждаше странна, бяла и чужда. Донъхю вдигна чантата, огледа я бегло и я върна на Амелия. Ричърдс почувства глупава тъга, когато Амелия я взе. Сякаш губеше стар приятел.

— Бум — каза тихо той.

…междинно отчитане — минус 014…

— Момчето ти си го бива — каза Ричърдс, когато Донъхю отново изчезна. — Поуплаши се, но се надявах да подмокри гащите. — Той забелязваше, че започва на моменти да вижда предметите двойни. Внимателно прегледа раната си. Кръвта за втори път се съсирваше. — Сега какво? Поставят камерите, за да могат всички да видят края на гангстера?

— Сега предложението — каза меко Килиън. Лицето му беше сериозно и непроницаемо.

Каквото и да беше това, което не искаше да каже, сега то бе на път да излезе. Ричърдс го знаеше. Изведнъж ужасът отново го заля. Прииска му се да се пресегне и да изключи екрана. Да не слуша. Усещаше как вътрешностите му започват да се тресат — да се тресат наистина. Но не можеше да го изключи. В края на краищата телевизията беше безплатна.

— Зад мен си, Сатана — каза той със стиснати зъби.

— Какво? — Килиън изглеждаше изненадан.

— Нищо. Давай нататък.

Килиън не продължи. Погледна ръцете си. После отново вдигна поглед. Ричърдс чу как едно предчувствие простена в някакъв незнаен кът на мозъка му. Струваше му се, че духовете на бедните, на хората без имена, на заспалите по тротоарите пияници произнасят името му.

— Маккоун е победен — каза тихо Килиън. — Знаете го, защото вие го направихте. Счупихте го като крехко яйце. Искаме да заемете мястото му.

Ричърдс беше решил, че вече нищо не може да го шокира, но устата му увисна в пълно объркване и неверие. Абсурд. Това беше лъжа. Нямаше друг начин. И все пак Амелия вече получи чантата си. Нямаха причина да лъжат и да му създават илюзии. Маккоун беше тук. Донъхю беше въоръжен. Един куршум над лявото ухо щеше да сложи бърз край на всичко, без много шум и притеснения.

Килиън казваше истината.

— Глупости — промърмори Ричърдс.

— Не. Вие сте най-добрият състезател, който сме имали. А който бяга най-добре, най-добре знае къде да търси. Отворете си още малко очите и ще видите, че предназначението на „Бягащият човек“ е за нещо повече от масово зрелище и ликвидиране на опасни личности. Ричърдс, Телевизионната мрежа винаги търси нови и свежи таланти. Нямаме друг изход.

Ричърдс се опита да проговори, но не успя. Ужасът още беше в него и ставаше все по-тежък и по-плътен.

— Никога не е имало шеф на ловците със семейство — каза той най-накрая. — Ти трябва да знаеш защо. Възможности за шантаж…

— Бен — каза безкрайно меко Килиън, — жена ти и детето ти са мъртви. От повече от десет дни.

…междинно отчитане — минус 013…

Дан Килиън говореше, говореше вероятно от доста време, но Ричърдс го чуваше някъде отдалеч, а думите странно ехтяха в главата му. Сякаш бе паднал в много дълбок кладенец и някой му викаше отгоре. В съзнанието му бе настъпил пълен мрак, на чийто фон непрекъснато се сменяха различни образи.

Шийла с папка в ръка в коридорите на гимназията. Късите поли отново бяха дошли на мода. Двамата на кея „Бей“ (вход свободен), хванати за ръце с гръб към обектива, загледани във водата. Пожълтяла снимка на млад мъж в лошо скроен костюм и млада жена в най-хубавата рокля на майка си, застанали пред един мирови съдия с голяма бенка на носа. Бяха се смели на тази бенка през първата си брачна нощ. Черно-бяла снимка на изпотен мъж с разголени гърди зад оловната престилка, който се бори с тежките лостове на двигатели в сводесто подземно помещение, осветено от дъгови лампи. Цветна снимка в меки тонове (за да се замажат грозните, олющени предмети наоколо) на жена с голям корем, застанала до прозореца, загледана навън в очакване на мъжа си, отместила с ръка парцаливата завеса. Светлината играе на бузата й като мека котешка лапичка. Последна снимка — кльощав мъж държи мъничко повито бебе над главата си, лицето му е широко усмихнато и радостно в смесица от триумф и любов.

Образите започнаха да се сменят все по-бързо и по-бързо, въртяха се и не оставяха след себе си никакво чувство за тъга, любов или загуба. Не, вече не, носеха само ледена безчувственост.